Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

— Спомням си — казва Руб, — когато бяхме малки и татко направи нова ограда, защото старата беше тръгнала да пада. Аз бях горе-долу на десет, а ти — на девет. Старият беше навън от изгрев до залез.

Руб придърпва колене към гърлото си. Брадичката му се отпуска на джинсите му, а дупките от куршуми в небето се разширяват. Гледам през тях, към онова, за което говори той.

Спомням си онова време доста ясно — как в края на деня, когато слънцето се стапяше на хоризонта, татко се обърна към нас с няколко гвоздея в шепата и каза:

— Момчета, тия гвоздеи са магически. Вълшебни пирони.

А на другия ден ни събуди шумът на блъскащ чук и ние повярвахме. Повярвахме, че пироните са вълшебни, а може и до днес да са такива, защото ни връщат назад, към онзи звук. Към блъскането. Връщат ни към баща ни, такъв, какъвто беше тогава — висок, приведен, въплъщение на силата с онази сурова, пестелива усмивка и къдравите реотани на косата. Към леко прегърбените му рамене и мръсната риза. Към гордите очи… У него имаше някакво задоволство, усещане, че всичко е под контрол, че всичко е наред, което удряше като чук в портокаловото небе или в онзи сгъстяващ се сумрак с лек дъждец, бръскащ като тънки иглички от облаците. Тогава той не беше човек, а баща ни.

— Вече е просто — отвръщам на Руб, — твърде реален, не мислиш ли?

Какво повече да кажеш за човек, когото току-що си видял да хлопа по хорските врати?

Реален.

Половин човек. Но все още човек.

— Това копеле! — смее се Руб и аз се смея заедно с него, защото това е единственото логично нещо, което можем да направим. — В училище ще ни разкатаят заради него.

— Със сигурност.

Ясно ви е, че щом ходи от врата на врата в собствения ни квартал, съучениците ни ще ни спукат от подигравки. Няма начин да не разберат и авторитетът ни ще се срине. Това е положението.

Татко, вратите, срамът, а междувременно Сара пак скита някъде.

Три вечери.

Три зверски напивания.

Две повръщания.

И тогава се случва.

— Ей, Улф! Улф!

— Какво?

— Твоят старец идва у нас в неделя да пита за работа. Майка ми му каза, че не става за нищо, даже да се доближи до тръбите ни.

Руб се смее.

— Ей, Улф, мога да уредя баща ти да разнася вестници, ако искаш. Ще изкарва за джобни.

Руб се усмихва.

— Ей, Улф, баща ти няма ли вече да мине на помощи?

Руб гледа лошо.

— Ей, Улф, май ще ти се наложи да напуснеш училище и да започнеш работа, момче. На семейството ти му трябват пари.

Руб скърца със зъби.

И тогава става каквото става.

Едно подмятане прелива чашата.

— Ей, Улф, ако сте толкова закъсали, сестра ти да вземе да се пробва в занаята. Чувам, че и без това я е подкарала…

Руб.

Руб.

— Руб! — изкрещявам и хуквам.

Късно.

Много късно, защото Руб вече го е връхлетял. Пръстите му стават кървави от зъбите, които срещат. Юмрукът му се стоварва върху него. Най-напред само левият, но върши работа и онзи няма никакъв шанс. Трудно е да се види каквото и да било. И да се разбере каквото и да било, защото Руб се е развихрил. Замахва от рамото и ударите се сипят върху лицето на наглеца. И всеки път го изтласкват назад. Разстоянието помежду им се увеличава. Краката му се подкосяват. Той пада и се удря в асфалта.

Руб стои над него и го разглежда.

Заставам до него.

Той проговаря.

— Не ми харесва много тоя тип. — Въздъхва. — Няма да се съвземе. Поне не скоро.

Продължава да го гледа втренчено и последното, което казва, е:

— Никой не може да нарича сестра ми проститутка, курва, пачавра или каквото и да било от тоя род.

Косата му е разрошена от вятъра, а слънцето блести върху лицето му. Мършавото му жилаво тяло за миг като че се налива със сила. Той се усмихва. Няколко души са видели случилото се и мълвата вече е започнала да се разпространява.

Идват още хора.

— Кой? — питат. — Рубен Улф? Ама той е толкова…

„Толкова какво?“ — питам се.

— Не исках да го ударя толкова силно — обяснява Руб и си смуче кокалчетата. — Или толкова добре.

Не знам за него, но аз си спомням многото битки, които сме водили двамата в задния ни двор, само с по една боксова ръкавица. (Така се прави, когато имаш само един чифт.)

Този път е различно.

Този път е наистина.

— Този път вкарах в действие и двете ръце — усмихва се Руб и аз разбирам, че и той си мисли за същото.

Чудя се какво ли е чувството наистина да удариш някого, да стовариш истински юмрука си върху лицето му. Не е като да се биеш с брат си в задния двор за развлечение, с боксови ръкавици.