Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

— Искам да угасиш лампата.

— Няма да стане.

— Не е честно. Аз влязох пръв, пък и ти си по-близо.

— И какво от това? Аз съм по-голям. Трябва да се уважават по-възрастните. Ти загаси.

— Глупости на търкалета.

— Да си свети тогава.

Лампата остава да свети няколко минути. И познайте какво. Аз я угасям.

— Гадняр! — казвам му.

— Благодаря.

Към три през нощта чуваме шум. Сара ще си издрайфа червата в банята. Ставам да я погледна и я сварвам да прегръща тоалетната чиния. Да й говори любовно, почти потопена в нея.

Косата й е гъста, като на всички в семейство Улф, и докато я гледам с възпалените си, смъдящи очи, забелязвам, че по един дълъг кичур е полепнало повръщано. Откъсвам малко тоалетна хартия и го избърсвам, после мокря една кърпа, за да отстраня всички следи.

— Татко?

— Татко ли?

Тя отмята глава назад, към ръба на тоалетната чиния.

— Татко, ти ли си? — И започва да плаче.

Успява някак да събере сили, дръпва ме на колене до себе си и се съсредоточава върху мен. С ръце на раменете ми тихичко скимти:

— Съжалявам, татко, извинявай, аз…

— Аз съм — казвам й, — Камерън.

— Не лъжи — отвръща тя. — Не лъжи, татко.

Върху кожата й над червения потник пада слюнка и пронизва сърцето й. Джинсите й се врязват в бедрата и ги разсичат. Чак не ми се вярва, че няма кръв. Същото е и с петите й. Обувките са оставили следи от ухапано по глезените й. Сестра ми.

— Не лъжи — промърморва отново и аз спирам.

Спирам да лъжа и казвам:

— Хубаво, Сара, аз съм татко. Сега ще те сложим да си легнеш.

За моя изненада тя успява да стане и да се дотътри до стаята си. Свалям й обувките — тъкмо навреме, преди да са прерязали краката й.

Тя си мърмори.

Думите й достигат приглушени до мен, докато седя на пода до леглото й.

— Писна ми да се наливам като талпа.

Тя продължава в този дух, докато думите й утихват.

Заспива.

Нека спи, мисля си, сънят ще й помогне.

Последните й думи са:

— Благодаря, татко… да де, благодаря, Кам.

Ръката й се отпуска върху рамото ми и остава там. Усмихвам се едва-едва, както може да се усмихва човек, седнал сгърчен и измръзнал на пода в стаята на сестра си, която току-що се е прибрала с отровени от алкохола вени, кости и дъх.

Докато седя до леглото на Сара, си мисля какво става с нея. Питам се защо си причинява това. Самотна ли е? Нещастна? Уплашена? Де да можех да кажа, че разбирам, но не е така. Не мога да го кажа, защото не знам. Все едно да кажа защо с Руб ходим на кучешките надбягвания. Не е защото не можем да се адаптираме, не пасваме на средата или нещо от сорта. Просто го правим. Ходим на надбягванията. Сара се напива. Някога имаше гадже, но то я заряза.

Спри, казвам си. Престани да мислиш за това. Но не мога. Дори когато се опитвам да мисля за друго, пак се връщам към останалите от семейството ми.

Татко е водопроводчик, но преди няколко месеца претърпя трудова злополука и изгуби всичките си клиенти. Вярно, застрахователите му платиха за травмите, но сега е безработен.

Госпожа Улф се трепе от сутрин до вечер, чисти хорските къщи, а съвсем наскоро си намери работа в болница.

Стив работи, чака и умира да се махне от вкъщи.

И накрая Руб и аз — най-малките.

— Кам…

Гласът на Сара донася повей на бърбън, кока-кола и още нещо, който изпълва стаята.

— Кам.

И още веднъж, преди да заспи:

— Кам’рън.

После се появява Руб.

Влиза и казва само:

— А!

— Ще пуснеш ли водата в тоалетната? — казвам.

Той го прави. Чувам как водата изригва и бълбука като гейзер.

Към шест сутринта ставам и се връщам в нашата стая.

Бих могъл да целуна Сара по бузата, когато тръгвам, но не го правя. Вместо това настървено си роша косата, но в крайна сметка се отказвам. Ще щръкне във всички посоки.

Когато наистина ставам някъде около седем, отивам за последно да проверя Сара — да съм сигурен, че не се е направила на суперзвезда и не се е задушила в собствения си бълвоч. Не е, но стаята й е бардак. Мирише на какво ли не.

Сок.

Цигари.

Махмурлук.

А Сара лежи, обвита във вонята.

Зората си пробива път през прозореца й.

Излизам.

Навън.

Неделя е.

Закусвам. По анцуг и тениска, бос. Гледам края на „Ярост“ с намален почти докрай звук. После започва някакво бизнес шоу, водещият е с костюм и вратовръзка и подаваща се фалшива кърпичка от джобчето.

— Кам.

Това е Стив.

— Стив — кимам.

Горе-долу това е, което си казваме за цял ден. Разменяме си имената така, както бихме си казали „здрасти“. Той винаги излиза рано, дори в неделя. Тук е, но го няма. Отива да се види с приятели, на риба или просто изчезва. Ако пожелае, ще се махне от града. Ще отиде някъде на юг, където водата е чиста и хората се познават. Не че Стив много държи да го познават. Той работи и чака. Това е всичко. Това е Стив. Все предлага на мама и татко да им дава повече пари, отколкото му струват разходите, та да могат да си стъпят на краката, но те отказват.