Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

Твърде горди са.

Големи инати.

Татко казва, че ще се оправим някак, работа — колкото искаш. Но все не се намира. И това се точи вече с месеци. А мама се съсипва.

— Благодаря.

Денят отеква и това ми казва Сара надвечер, когато най-сетне се виждаме отново. Тя влиза в хола точно преди вечеря.

— Сериозно — казва тихо и в очите й има нещо, което ми напомня за „Старецът и морето“ и как кърпеното платно на стареца е като знаме на вечното поражение. Така изглеждат и очите на Сара. Цветът на поражението затъмнява зениците й, макар кимването, усмивката и начинът, по който сяда неловко на дивана, да показват, че още не е съвсем свършена. Че ще продължи да я кара някак — като всички нас.

Напук на всичко се усмихваш.

Усмихваш се инстинктивно, после си ближеш раните в най-тъмното от всички тъмни ъгълчета. Опипваш белезите и ги запомняш.

На вечеря Руб се появява късно, точно преди Стив.

Ето как изглежда семейство Улф на масата.

Майка ни, която се храни благовъзпитано.

Баща ни, който отхапва от препечената наденица, но усеща вкуса на безработицата. Лицето му се е оправило след онази избила тръба, която разкъса кожата и смаза челюстта му. Да, раните са зараснали добре, поне външно.

Сара, която прави всичко възможно да е по-ниска от тревата. Аз, наблюдаващ останалите.

Руб, който поглъща храната все по-припряно и се усмихва на нещо, макар че много скоро ни чака крайно черна работа за вършене.

Татко пръв ни напомня за нея.

— Е? — казва, когато приключваме с вечерята, и гледа към мен и Руб.

Какво?

— Какво? — пита Руб, но и двамата знаем какво се иска от нас. Разбрали сме се с един съсед да разхождаме кучето му два пъти в седмицата. В сряда и неделя. Ще ви кажа само, че за повечето ни съседи ние с Руб сме хулигани. И за да направим добро впечатление на Кийт, съседа отляво (когото притесняваме най-много), беше решено да разхождаме кучето му вместо него, защото той няма време да го прави. Идеята беше на майка ни, разбира се, и ние се съгласихме. Може да сме всякакви, но не сме нито опърничави, нито мързеливи.

Така че трябва да спазим ритуала. Грабваме якетата си и излизаме.

Проблемът е, че кучето е рунтав дребосък на име Мифи. Мифи, представете си! Ама че име! То е померански шпиц и е много неловко да го разхождаш. Затова чакаме да се стъмни. Тогава отиваме до вратата на съседа и Руб изкрещява колкото му глас държи:

— Мифи! Мифи!

И добавя ухилен:

— Ела при чичко Руб.

Косматият резил пристъпва наперено към нас като някоя балерина. Честна дума, като разхождаме това куче и видим някой познат, нахлупваме качулките на главите и гледаме на другата страна. Хора като нас могат да си позволят какво ли не. Но не и да разхождат померански шпиц на име Мифи. Помислете си само. Улица. Боклук. Движение. Хора, които надвикват телевизорите си. Разни метъли и съмнителни типове с вид на бандити, мотаещи се наоколо… и изведнъж — двама подрастващи идиоти, разхождащи някаква космата топка по улицата.

Това е немислимо.

Точно така.

Пълен резил.

— По-зор — казва Руб.

Дори тази вечер, когато Мифи е в настроение.

Мифи. Мифи.

Колкото повече си го повтарям, толкова по-смешно ми става. Страховитият померан. Внимавай, че ще те дам на Мифи! Добре се наредихме с това псе.

Излизаме.

Разхождаме го.

Обсъждаме го.

— Роби. Това сме ние, човече — е заключението на Руб.

Спираме. Гледаме кучето. Продължаваме.

— Виж само каква картинка сме. Ти, аз, Мифи и… — гласът му заглъхва.

— Какво?

— Нищо.

— Кажи де!

Той се предава без бой, защото така иска.

На връщане пред вкъщи ме поглежда в очите и казва:

— Днес си приказвахме с моя приятел Джеф и той разправя, че хората говорели за Сара.

— И какво говорят?

— Че го е ударила на живот. Пие и много не подбира.

Наистина ли каза това, което чух? Че не подбира? Да, това каза.

Каза го и това скоро щеше да промени живота на брат ми Руб. Да го закара на боксовия ринг. Да накара куп момичета да го забележат. Щеше да му донесе успех.

Щеше да изтика нагоре и мен заедно с него. И всичко щеше да започне с един инцидент. Един случай, когато той щеше да смаже от бой едно момче в училище, задето нарича Сара еди-каква си.

Засега обаче двамата стоим пред портата.

Руб, Мифи и аз.

— Ние сме вълци — е последната му реплика. — Вълците са по-високо в йерархията. Те ядат померани, а не ги разхождат.

Да, но ние го правим.

Никога не се съгласявайте да разхождате палето на съседа. Казвам ви го с чиста съвест.