Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

— Май е по-добре да влезем.

Руб разбира.

Тази работа става интересна.

У дома няма никой и ние сядаме на масата в кухнята. Правя кафе на пича, макар че иска бира. Дори да имахме, нямаше да му дам. Нагъл е. И хем те дразни, хем някак те привлича. Не е лесно да си имаш работа с такива. Ако някой е просто неприятен, отърваваш се от него, и толкова. Но ако вземе, че ти стане симпатичен, не можеш да се оправиш. Тогава всичко може да се случи. Направо убийствена комбинация.

— Пери Коул.

Така се казва. Името ми звучи познато, но го пускам покрай ушите си.

— Рубен Улф — казва Руб и посочва към мен. — Камерън Улф.

Стискаме си ръцете. Татуировката е на орел. Страшно оригинално.

Но едно нещо трябва да му се признае — не го усуква. Като ти говори, не се бои да се наведе към теб, макар че дъхът му вони, и не само на кафе. Казва ти всичко право в очите. Разправя за постоянното насилие, организираните боеве, полицейските акции и всичко останало, свързано с неговия бизнес.

— Виж какво ще ти кажа — обяснява той с грубия си отривист глас. — Аз съм в организирания боксов бизнес. През зимата имаме мачове всяка неделя следобед на четири различни места в града. Едното е в Глийб, там ми е базата. Второто е една месопреработвателна фабрика в Марубра. Третото е склад в Ашфийлд, има много приличен ринг и в една ферма на юг, около Хелънсбърг. — Докато говори, от устата му хвърчат слюнки и полепват по ъгълчетата на устните. — Както вече ти казах, ако спечелиш, получаваш петдесетачка. Загубиш ли, пак може да има нещичко. Няма да повярваш колко плащат хората за това нещо. Може би си мислиш, че човек може да прави къде-къде по-интересни неща в неделя. Да, ама не. Писнало им е от футбол и всякакви такива глупости. Дават петарка, влизат и могат да гледат до шест мача на вечер. Всеки по пет рунда — а някои си струват парите. Почнахме преди няколко седмици, но мога да те вместя… Ако идеш при някой друг от бизнеса, дето има отбор, ще ти дадат същите условия. Ако се биеш добре, ще имаш достатъчно, за да преживяваш, а аз ще направя кинти. Така стоят работите. Навит ли си?

Рубен не се е бръснал днес и търка замислено наболата си брада.

— Добре де, а как ще ида дотам? И как ще се прибера от Хелънсбърг в неделя вечер?

— Аз имам микробус. — Лесно и просто. — Натоварвам всичките момчета в него и ги карам. Ако пострадаш, няма да те водя на доктор. Това не влиза в услугата. А ако умреш, семейството ти те погребва, не аз.

— Стига с тия чекиджийски приказки — казва му Руб и всички се засмиваме, особено Пери. Руб му харесва, вижда се с просто око. Човек, който казва каквото му е на сърцето. — Ако умреш…

Брат ми го имитира.

— Веднъж един за малко да се гътне — уверява го Пери. — Но вечерта беше по-топла от обикновено. Получи топлинен удар, но му се размина. Беше тежка категория.

— О…

— Е? — Пери се усмихва. — Навит ли си?

— Не знам. Трябва да го обсъдя с началството.

— Кой ти е началството? — Пери кима към мен с усмивка. — Нали не е това педалче?

— Той не е педал! — Руб насочва пръст към него. — Просто е женчо.

После става сериозен.

— Може да е малко мършав, но си го бива, да знаеш.

Това ме слисва. Рубен Л. Улф, брат ми, се застъпва за мен.

— Вярно ли?

— Ами да. Можеш сам да се убедиш, ако искаш. Само ще разменим няколко крошета в задния двор. — Той поглежда към мен. — Трябва обаче да доведем Мифи, че ще се разлае. Той обича да гледа боя от нашия двор, нали?

— Много — съгласявам се.

Старият Мифи се обижда, когато е от другата страна на оградата. Трябва да е близо и да вижда какво става. Тогава всичко е тип-топ. Той или гледа доволно, или му доскучава и заспива.

— Кой е пък тоя Мифи? — объркано пита Пери.

— Ще видиш.

Тримата ставаме и тръгваме към задния двор. Слагаме си ръкавиците, Руб прескача оградата, подава ми Мифи отгоре и мачът може да започне. От изражението на Пери ми става ясно, че е готов да го оцени.

Всеки от нас вече си е сложил ръкавицата, но померанът Мифи настоява за внимание. С Руб клякаме и галим мъника. Пери ни гледа. Има вид на човек, който би засилил с шут кучето, и би го пратил на края на света. Оказва се, че не е така:

— Това куче е голяма досада — обяснява му Руб, — но трябва да го гледаме.

— Ела, приятел.

Пери протяга ръка да я подуши кучето и Мифи веднага го хареса. Той сяда до него, а ние с Руб започваме мача.

Пери е възхитен.

Смее се.

Усмихва се.

Гледа с любопитство, когато падам за пръв път.

Гали Мифи, когато се озовавам за втори път на земята.