Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

— Ох, Мифи! — казва през смях Руб и нищо не напомня за предишния Рубен. Сега в гласа му се долавя нещо ново.

Какво ли е то?

Съжаление?

Угризения?

Гняв?

Не знам, но и госпожа Улф го усеща. Тя е излязла при нас на верандата в студената, мъждива светлина.

Обичам госпожа Улф.

Казвам си го направо.

Обичам госпожа Улф, защото е блестяща, направо гений, макар от манджите й да изпадам в униние. Обичам я, защото е истински боец. По-добър от Руб. Дори самият Руб ще ви го каже, въпреки че нейната борба няма нищо общо с юмруците. Затова пък има много общо с кръвта.

Тази вечер тя казва:

— Какво става, момчета? Защо се прибирате толкова късно в неделя? — Усмихва се, но не и ние. — Знам, че доскоро ходехте на кучешките гонки. Досещахте се, нали?

Поглеждам я изумен.

— Как разбра?

— От госпожа Крадък — признава тя.

— Проклетата Крадък! — изругавам.

Госпожа Крадък, наша съседка, постоянно е на надбягванията — дъвче хотдог с изкуствените си зъби и смуче бира „Карлтън Колд“ като невидяла. Да не говорим, че цигарата не й слиза от устата.

— Оставете кучетата — въздъхва мама.

И започва да говори.

Ние я слушаме.

Трябва.

Когато обичаш и уважаваш някого, го слушаш.

— Момчета, знам, че в момента работите не вървят, но ми направете услуга и се прибирайте по човешко време. Опитайте се да сте си вкъщи, преди да се стъмни.

Аз капитулирам.

— Добре, мамо.

Но не и Руб, който заявява направо:

— В неделя вечер ходим в залата. По-евтино е и можем да се научим да се боксираме.

Да се боксираме.

Страхотно извинение, Руб.

Знаем как гледа мама на бокса.

— Това ли искате да правите? — пита тя и кроткият й глас ме изненадва.

Според мен тя знае, че не може да ни спре. Знае, че единственият начин е да ни остави сами да го разберем. Затова завършва с две думи:

— Бокс? Сериозно?

— Няма страшно. Всичко е под контрол и безопасно. Не е като в задния ни двор. Няма такива глупости с една ръкавица.

Което всъщност не е лъжа. И мачовете са под контрол, само че от кого? Забавно е как истината и лъжата могат да са облечени по един и същ начин. В бархетна риза, маратонки, джинси и устните на Рубен Улф.

— Само се пазете един друг.

— Ще се пазим — усмихвам се на госпожа Улф, защото искам да мисли, че всичко е наред. Искам да иде на работа, без да се притеснява за нас. Тя заслужава поне това.

Руб само казва:

— Добре.

— Хубаво.

— Ще се опитаме да се прибираме по-рано — добавя той, преди мама да се прибере вътре. Преди това тя гали Мифи, като прокарва сухите си пръсти през меката пухкава козина на нашия приятел.

— Ами това куче? — казвам, когато мама се прибира. Колкото да кажа нещо. Каквото и да е.

— Какво за него?

Объркан съм и не знам какво да кажа.

— Предполагам, че трябва да започнем да го харесваме.

— И защо трябва да го харесваме? — Руб гледа към улицата. — От харесването няма полза.

— А от омразата има ли?

— Какво имаме да мразим? — изсмива се той.

Истината е, че имаме много неща да мразим и много да обичаме.

Да обичаме.

Хората.

Да мразим.

Ситуацията.

Чуваме как вътре мама чисти кухнята. Обръщаме се и виждаме силуета на татко, който й помага. Виждаме как я целува по бузата.

Той е безработен.

И още я обича.

И тя го обича.

Докато гледам, виждам нашите няколко мача в складовете и фабриките. И ми се струват бледи. Бледи в сравнение с това тук. Виждам и Сара, която напоследък работи извънредно или просто гледа телевизия и чете. Виждам дори Стив, в неговата си квартира, самостоятелен. Но най-вече мама и татко. Господин и госпожа Улф.

Мисля за Боеца Рубен Улф.

Мисля за биещия се Рубен Улф.

С неговата вътрешна борба.

Мисля си за това как да намеря Рубен Улф…

Мисля за мачовете, които знаеш, че ще спечелиш, за онези, които знаеш, че ще загубиш, и за другите, за които не знаеш. Мисля за мачовете между тях.

Сега аз гледам към улицата.

И заговарям.

Казвам го.

— Не губи сърцето си, Руб.

Брат ми отговаря много ясно, без да помръдне.

— Не се опитвам да го изгубя, Кам. Опитвам се да го намеря.

Тази вечер няма нищо.

Няма: „Ей, Руб, буден ли си?“

Няма: „Много ясно, по дяволите!“

Само тишина.

Тишината, Руб и аз.

И тъмнината.

Той обаче е буден, усещам го. Знам го, почти го виждам.

Няма гласове от кухнята.

Няма друг свят, освен този.

Освен тази стая.

Този въздух.

Това будуване.