Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

Минаваме през предната врата и портичката и сме навън.

Облечени сме както обикновено. Джинси, бархетни ризи, маратонки и якета. Руб е с кафяво кадифено яке — старо и нелепо, но както винаги изглежда страхотно. Моето е черно горнище и мисля, че ми стои добре. Или поне се надявам. Във всеки случай изглеждам най-малкото прилично.

Вървим и мирисът на улицата нахлува в ноздрите ми, гъделичка ги и това ми е приятно. Високите сгради в далечината като че подпират небето. То е синьо и ярко и стъпките ни са насочени към него. Преди вървяхме отпуснато или се прокрадвахме по улицата като кучета, които току-що са направили някоя пакост. Сега Руб върви изправен, сякаш готов за атака.

Когато стигаме до стадиона, е почти един.

— Виж — соча аз. — Госпожа Крадък.

Както обикновено, тя седи на трибуната с хотдог в едната ръка, а с другата крепи кутия с бира и цигара. Димът я обвива и я разделя на две.

— Здрасти, момчета! — виква ни тя и мести цигарата в устата си. Или пък отпива от бирата? Тя има прошарена кестенява коса, яркочервено червило, смачкан нос и е със стара рокля и джапанки. Много е едра. Голяма жена.

— Здравейте, госпожо Крадък — поздравяваме я ние. (Бирата е първа, после следва бързо дръпване от цигарата.) — Как сте?

— Страхотно, благодаря. Няма нищо по-хубаво от това да погледаш кученцата.

— Определено. — Но си мисля: „Щом казваш, драга, така да бъде“. — На кого заложихте?

Тя се ухилва.

Боже! Гледката не е от най-приятните. Това чене…

— Втори номер — съобщава ни. — Прасковена Неделя.

Прасковена Неделя. Прасковена Неделя? Що за човек трябва да си, за да кръстиш една хрътка Прасковена Неделя? Трябва да ги съберат на едно място с онзи, който беше кръстил онова куче Копеле такова .

— Тя може ли да галопира? — питам.

— Конете галопират, миличък — отвръща ми Крадък. Какво пък толкова се ядосва? Да не си мисли, че съм объркал кучешките състезания с конните? — Освен това не е „тя“, а „той“.

— Така ли? — пита Руб. — Сигурно ли е?

— Толкова сигурно, колкото че седя тук.

— Седи, и още как! — сръчква ме Руб, докато се отдалечаваме. — Сто и петдесет кила месо.

Обръщаме се и й махваме за довиждане.

— Довиждане, госпожо Крадък — казвам аз.

— Ще се видим после! — обажда се и Руб. — Благодаря за съвета.

Оглеждаме се. Нашите приятели ченгетата ги няма, така че трябва да намерим някой друг да заложи вместо нас. Няма да е никак трудно. Нечий глас ни намира.

— Ей, вълчите братя!

Това е Пери Коул с обичайната си бира и усмивка.

— Какво правят тук двама прилични младежи като вас?

— Мислим да заложим няколко долара — отвръща Руб. — Ще го направиш ли вместо нас?

— Разбира се.

— Трета серия, номер две.

— Добре.

Той ни прави залога и с Руб се запътваме към слънчевата част на трибуните, където Пери се е разположил с голяма група познати. Той ни представя, като съобщава на всички какви големи боксьори сме (или поне Руб), и сядаме да гледаме. Мъжете са грозни, жените също, но има и някои хубавички. Една от тях е на нашата възраст и лови окото. Тъмна, късо подстригана коса. Очи като небето. Доста е мършава и ни се усмихва мило и срамежливо.

— Това е Стефани — казва Пери, докато ни изрежда имената на всички. Лицето й е загоряло и миловидно. Шията и гърлото й са гладки, носи бледосиня блуза, гривна и стари джинси. Обута е с маратонки като нас. Забелязвам ръцете, китките и пръстите й. Те са красиви, изящни и нежни. Без пръстени. Само гривната.

Зад нас останалите си говорят.

Къде живееш, питам наум. На глас не казвам нищо.

— Къде живееш? — пита Руб, но гласът му е съвсем различен от онзи, с който бих я попитал аз. Той говори, за да каже нещо, а не за да е мил с нея.

— В Глийб.

— Хубав квартал.

Аз не казвам нищо.

Само я гледам, гледам устните й и равните й бели зъби, докато говори. Гледам как лекият ветрец прокарва пръсти в косата й. Гледам го как диша в шията й. Дори виждам как въздухът влиза в устата й. В дробовете й, после обратно.

С Руб си говорят за обичайните неща. За училище. За вкъщи. За приятелите. Кои групи са слушали напоследък. Руб не е слушал нищо, само се прави.

А аз?

Аз никога не бих я излъгал.

Заклевам се.

— Старт!

Всички крещят, когато кучетата хукват по пистата.

— Давай, Прасковена Неделя!

Руб се е изправил и крещи с останалите:

— Давай, Неделя! Давай, синко!

А аз гледам Стефани. Прасковата вече не ме интересува, дори когато печели с две дължини и Руб ме плясва по гърба, а Пери ни шляпва и двамата.