Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

В просъницата на съботната сутрин сънувам жени, плът и битки.

Първото ме изпълва със страх.

Второто ме изпълва с трепет.

Третото ме изпълва с още повече страх.

Завит съм с одеялото. Само носът ми стърчи отвън, колкото да дишам.

— Ще тичаме ли? — питам Руб.

Дали още спи?

— Руб!

— Не, днес няма — отвръща той.

Хубаво, мисля си. Това одеяло може да е пълно със страхове, но все пак под него е доста топло. Пък и не е зле да си починем малко.

— Мисля все пак да свърша нещо — продължава Руб. — Да отработя крошето си. Какво ще кажеш да направим един мач с една ръкавица в двора?

— Мислех, че сме приключили с това. Нали така каза на мама?

— Не сме. Размислих. — Той се обръща на другата страна, но продължава да говори. — На теб също ще ти е от полза да си тренираш удара.

Прав е.

— Добре.

— Така че спри да мрънкаш.

— Нямам нищо против. — Това си е самата истина.

— Ще бъде забавно. Като едно време.

— Абсолютно.

— Хубаво тогава.

Пак заспиваме. За мен това е връщане към плътта, битките и жените. А към какво ли се връща Руб, питам се.

По-късно, когато вече сме станали, мама, татко и Сара отиват да видят Стив, как я кара в новата квартира. Това е златна възможност да потренираме и ние се възползваме.

Вече ни е станало традиция да вземаме Мифи за публика.

Псето седи на стъпалата, гледа ни и се облизва.

Двамата кръжим из двора.

Руб ме улучва, но и аз не му оставам длъжен. Той уцелва по-често от мен, но горе-долу на всеки втори удар му го връщам. Това започва да го ядосва.

Спираме за почивка и той казва:

— Трябва да съм по-бърз. След като ударя, трябва да блокирам по-бързо.

— Да, но по време на мач ти удряш веднъж или два пъти, и после с лявата. Винаги си по-бърз от противника при контрирането.

— Така е, но какво ще стане, ако попадна на някой с по-добър контраудар? Направо съм загазил.

— Съмнявам се.

— Наистина ли?

Упражняваме известно време тъкмо това, после сменяме ръкавиците за забавление. Да си припомним доброто старо време. С по една ръкавица обикаляме из задния двор и си разменяме удари. Усмихваме се, когато уцелим. А също и когато получим удар. Не излизаме, защото утре и двамата трябва да се бием. Няма синини, нито кръв. Забавно е, мисля си, докато се дебнем, и гледам Руб, чието лице е добило познатото изражение. Просто състезание. Забавното е, че когато се бием с по една ръкавица в двора, се чувствам най-близо до брат си. Тогава усещам най-силно, че сме братя и че винаги ще бъдем такива. Усещам го, докато го наблюдавам, а той ми се усмихва с онази позната тънка усмивка на Рубен Улф. Мифи се хвърля към него и Руб се прави, че се бие с него, като го оставя да се вкопчи в единствената му ръкавица.

— Проклетия Мифи! — подхилва се той.

Споглеждаме се. После отново променяме темпото до нормалното напоследък.

Седим в стаята си и Руб повдига края на опърпания килим до леглото ми. В един плик са неговите пари, а в друг са моите. В плика на Руб има триста и петдесет долара. В моя са около сто и шейсет. Руб е спечелил седем мача от седем. Моите пари са от две победи и бакшиши.

Руб седи на леглото си и брои парите.

— Всичките ли са? — питам.

— А защо да не са всичките?

— Просто питам де!

Той ме поглежда.

Като се замисля, това е първият път от доста време насам, когато някой от нас кипва и повишава глас на другия. Преди го правехме постоянно. Беше съвсем нормално, почти забавно. Нещо в реда на нещата. Днес обаче е като куршум, забит дълбоко в плътта на кръвната ни връзка. Куршумът на съмнението, на несигурността.

Отвън, зад прозореца, градът брои секундите, а ние седим и мълчим.

Една, две, три, четири…

Няколко думи се надигат и се изправят на крака.

Те са на Руб.

— Днес дали има кучешки надбягвания?

— Мисля, че да. Събота, осми. Да, днес са.

— Искаш ли да отидем?

— Да, защо не? — усмихвам се. — Може да видим пак ония ченгета и да се поразтушим.

— Да, бива си ги.

Вземам шепа дребни от бакшишите и бутам част от тях към Руб.

— Благодаря.

Пъхам една десетачка в джоба на якето си.

— Няма защо.

Обуваме се и излизаме. Преди това пишем бележка, че ще се приберем по светло, и я оставяме на кухненската маса. До „Хералд“. Вестникът е там, отворен на обявите за работа. Като война, и всяка кратка обява е нов окоп, в който можеш да скочиш. В който да се биеш и да се надяваш.

Вглеждаме се в него.

Спираме.

Всичко ни е ясно.

Руб пийва малко мляко направо от кутията и я прибира в хладилника. Излизаме и оставяме войната на масата, заедно с бележката.