Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

— Вие сте, значи! — смее се Гари. — Ходили ли сте скоро на гонките?

— Не, бяхме малко заети.

Кейси смушква Гари.

Той се сепва.

Спомня си.

Какво работи.

— Слушайте, момчета — започва той и всички знаем какво ще каже. — Знаете, че тия работи не са позволени. Всичко наоколо е в тиква и като изгрее слънцето, ще се разсмърди като работните обувки на баща ми.

Мълчание.

Последвано от няколко „да“.

Да, така е, да, прав сте. Но всъщност никой не разбира. Никой не го е грижа. Само че греша.

Греша, защото аз съм този, който прави крачка напред и казва:

— Добре, Гари, разбрахме.

И започвам да събирам парчетата тиква. Мълчаливо. Руб се включва. Останалите са пияни и само гледат. Кашкавала се опитва да помогне, но останалите не си мръдват пръста. Прекалено зашеметени са. Прекалено спиртосани. Прекалено капнали. Прекалено замаяни.

— Много благодаря — казват Гари и Кейси, когато сме събрали всичко и пияните ни приятели са си заминали.

— Ще ме изкефи да размажа някой от тия типове — подмята Руб.

Изрича го със злоба, сякаш наистина би го направил, ако ченгетата се обърнат за миг с гръб.

Гари го поглежда.

Няколко пъти.

Забелязва.

И го казва.

— Променил си се, приятел. Какво е станало?

— Не знам — отвръща Руб и това е всичко.

И аз не знам.

Водя разговор със себе си на Централна гара. В главата си, докато Руб и Гари си приказват нещо.

Той протича горе-долу така:

— Ей, Камерън!

— Какво?

— Защо така изведнъж той започна да те плаши?

— Защото е станал зъл. Дори когато се усмихва или се смее, изведнъж спира и се съсредоточава.

— Може би просто иска да бъде някой?

— Може би иска да убие някого.

— Глупости говориш!

— Хубаво.

— Може би му е писнало да губи и не иска никога повече да изпита това чувство.

— А може би той е този, който се бои.

— Може би.

— Но от какво ще се бои?

— Не знам. От какво може да се бои един победител?

— Да не загуби?

— Не, има нещо друго. Бих казал…

— Все тая. А Кейси изглежда страхотно, не мислиш ли?

— Дума да няма…

— И от какво ще се бои все пак?

— Казах ти. Не знам.

Знам само, че съм уплашен по-иначе.

Знаете как скимтят кучетата, когато ги е страх, например преди буря? Е, в този момент и аз се чувствам така. Иска ми се в отчаянието си да задавам въпроси.

Кога се случи това?

Как се случи?

Защо той се промени толкова бързо?

Защо не се радвам за него?

Защо съм уплашен?

И защо не мога да разбера какво точно става?

Всички тези въпроси ме спохождат и всеки път ме разяждат по малко. Спохождат ме по време на следващите няколко мача на брат ми. Все нокаути. Спохождат ме всеки път, когато той стои над своя човек и му казва да стане и когато хората го докосват, за да си откраднат частица от славата му. Задавам си ги в съблекалнята, сред миризмата на масла, ръкавици и пот. Задавам си ги следващия път, когато виждам Руб да се въргаля с деветнайсетгодишна студентка зад фабриката в Марубра, след което си тръгва, без да се обърне. Следващия път е с друго момиче. И по-следващия. Задавам си същите въпроси и у дома, докато вечеряме — мама сипва супата, Сара се храни изискано, а татко сърба по-скоро провала си. Поднася го с лъжицата към устата си. Дъвче го. Преценява го на вкус. Преглъща го. Смила го. Свиква с него. Задавам си ги, докато събираме със Сара прането от простора. („По дяволите! Заваля! Ей, Кам, ела ми помогни да приберем прането!“ Просто супер, двамата хукваме навън и го смъкваме от простора, без да ни е грижа, че може да стане на парцали, само да е сухо.) Задавам си ги, докато си душа чорапите, дали могат да изтраят още един ден, или ще се наложи да ги изпера под душа. Задавам си ги, когато отивам да видя Стив в новия му апартамент и той ме гощава с кафе и мълчалив приятелски разговор.

Най-сетне някой друг се намесва да ми помогне поне мъничко.

Госпожа Улф, която слава богу също има въпроси. Най-хубавото в цялата работа е, че може би тя ще успее да измъкне от Руб нещо, което ще ми помогне да го разбера. Освен това е избрала вечер и седмица, когато съм спечелил мача, така че не съм целият в синини.

Сряда вечер е и с Руб седим на верандата с Мифи и го галим след разходката. Малкото чудо се наслаждава на вниманието ни, търкаляйки се на стария шезлонг. Обръща се по корем, докато с Руб го галим и се смеем на жалките му зъбки и нокти.