Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

Изгубил съм мача, но съм се бил добре.

И всеки път съм ставал.

Това е всичко, което се иска от мен.

— Дръж. — Пери ми дава парите до последния цент, когато вече сме в съблекалнята. — Двайсет и два долара и осемдесет. Добър бакшиш. Повечето губещи се радват на петнайсет-двайсет.

— Той не е губещ.

Гласът е на Руб, който стои зад мен.

— Щом казваш — съгласява се Пери (без да го е грижа дали е вярно) и изчезва.

Когато идва редът на Руб, тълпата вече е настървена до краен предел. Всички погледи са приковани в него, дебнат всяко негово движение, всеки жест, всяка малка подробност, която да потвърди чутото за него. Вече се е разчуло, че Пери Коул има нов супер-боец и всички искат да го видят. Но не получават кой знае какво.

Мачът започва с тежко ляво кроше.

Противникът му отлита към въжетата и Руб го връхлита. Смазва го. Смила го на кайма. Юмруците му барабанят по ребрата на нещастника. Ъперкът след ъперкът. Към средата на рунда всичко е приключило.

— Ставай! — крещи публиката, но онзи не може. Той едва мърда.

Руб стои над него.

Не се усмихва.

Тълпата вижда кръвта, надушва я. Наднича в тлеещия огън на очите му. Боеца Рубен Улф. Това е име, което още дълго ще я води тук.

Когато излиза от ринга, те го връхлитат. Пияни мъже. Разгонени жени.

Всички искат да се отъркат в него. Да го докоснат. А Рубен си остава същият. Върви право през тях, усмихва се и благодари по задължение, но лицето му е все така съсредоточено.

В стаята ми казва:

— Днес се справихме добре, Кам.

— Така е.

Пери му дава петдесет долара.

— За победителя няма бакшиш — казва. — Но си прибира петдесетачката.

— Няма проблем.

Руб става и отива до тоалетната, а ние с Пери разменяме няколко думи.

— Обичат го — казва той. — Както си мислех. — И след кратка пауза добавя: — Знаеш ли защо?

— Да — кимам.

Той обаче иска да ми каже.

— Защото е висок, хубав е и може да се бие. И е настървен. Това им харесва най-много. — Той се ухилва. — Жените ми се молят да им кажа къде съм го намерил. Те обичат мъжкари като Руб.

— Обяснимо е.

Когато си тръгваме, отвън се върти някаква блондинка.

— Здрасти, Рубен! — присламчва се към нас тя. — Хареса ми как се биеш.

Ние продължаваме да вървим, а тя ситни до нас и ръката й докосва неговата. В това време аз я оглеждам. От главата до петите.

Очи, крака, коса, шия, дъх, вежди, гърди, глезени, цип, блуза, копчета, обеци, ръце, пръсти, китки, сърце, уста, зъби и устни.

Страхотна е.

Страхотна, тъпа и безмозъчна. Секунда по-късно съм шокиран.

Шокиран съм, защото брат ми спира и двамата се гледат. В следващия миг тя е впила устни в неговите. Всмукала го е. Те са до стената. Момичето, Руб, стената. Притиснати един в друг. Слети. Той я целува брутално и доста дълго. Езици, ръце. Навсякъде.

После спира и си тръгва. И подмята през рамо:

— Благодаря, скъпа.

— Ей, Руб! Пак ли си буден?

— Както обикновено. Ти и през нощта ли не млъкваш?

— Не и напоследък.

— Този път имаш извинение — би се наистина добре.

— Къде ще са следващите мачове?

— Мисля, че в Ашфийлд, после в Хелънсбърг.

— Руб!

— Сега пък какво има?

— Защо не се премести в стаята на Стив?

— А ти?

— Или Сара?

— Мисля, че мама иска да я направи нещо като офис, за писане и такива неща. Поне така каза.

— Пък и някак няма да е редно — казвам.

Мазето е стаята на Стив и така ще си остане. Той се е изнесъл, но останалата част от семейство Улф си остава където е. Така трябва да бъде. Чувствам го в прашния нощен въздух, усещам го на вкус.

Имам и още един въпрос.

Но не го задавам.

Не мога да се реша.

За онова момиче.

Мисля си за това, но не питам.

Има неща, за които не можеш да питаш.

Тренираме, бием се, пак тренираме и аз печеля първата си победа. В Хелънсбърг, срещу някакъв махленски бияч, който през цялото време ме нарича каубой.

— Само това ли можеш, каубой?

— Удряш като майка ми, каубой.

И други неща от този род.

Пращам го в нокдаун в третия рунд и още два пъти в петия. Печеля по точки. Петдесет долара, но, което е по-важното, победа. Аутсайдера подушва победата. Страхотно е, особено накрая, когато Руб ми се усмихва и аз му се усмихвам в отговор.

— Гордея се с теб.

Това ми го казва по-късно, в съблекалнята, преди да се съсредоточи. А после ме кара да се притесня. Той… Не знам.

Забелязвам у брат си някаква преднамерена промяна. Станал е по-корав. Сякаш има превключвател и когато наближи боят, натиска копчето и вече не е брат ми Руб. Превръща се в машина. В Стив, но по-различен. По-агресивен. Стив печели, защото винаги е бил победител. Руб печели, защото иска да прогони с юмруци неудачника в себе си. Стив знае, че е победител, но според мен Руб още се опитва да го докаже на себе си. Той е по-свиреп, по-настървен, готов да изрита всяка загуба от полезрението си.