Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

Връщаме се в ъглите си.

Краката ми треперят от предчувствие.

Сърцето ми се обръща.

Кимам с глава, когато Руб ми дава две наставления.

Първото:

— Не падай.

И второто:

— Ако паднеш, гледай да станеш.

— Добре.

Добре.

Добре.

Ама че дума, а? Защото невинаги мислиш онова, което казваш. Всичко ще бъде добре. Само че не е. Всичко си зависи единствено от теб — в случая от мен.

— Добре — казвам отново и усещам колко е абсурдно това.

Тогава прозвучава гонгът и няма връщане назад.

„Дали? — питам се. Наистина ли няма връщане?“

Отговорът на този въпрос идва не от мен, а от Хитрия Карл, който не крие намеренията си. Той се нахвърля върху ми и изстрелва лявото си кроше към мен. Аз се снишавам, извъртам се и се измъквам от ъгъла.

Той се смее, докато ме гони.

По целия ринг.

Отново ме напада и аз отново се снишавам.

Той се извърта, не улучва и отново ми казва, че ме е страх.

В края на рунда лявата му ръкавица намира пролука и се стоварва върху челюстта ми. После дясната му ръка ме намира и ме улучва за втори път. Гонг.

Рундът е свършил, а аз не съм нанесъл нито един удар.

Руб ми го казва.

— Само да ти кажа, че не можеш да спечелиш мач, без да удряш.

— Знам.

— И?

— Какво „и“?

— Започвай да удряш.

— Добре.

Но да си кажа честно, просто се радвам, че съм оцелял в този първи рунд, без да падна в нокдаун. Направо съм във възторг, че още съм на крака.

Втори рунд. Още не съм нанесъл удар. Но този път, в самия край на рунда, падам и тълпата реве. Хитрия Карл стои над мен и казва само:

— Ей, момче! Ей, момче!

И това е всичко, докато се мъча да застана на колене и да се изправя. Малко след това прозвучава гонгът. Всички вече знаят, че ме е страх.

Този път Руб ме наругава добре.

— Ако ще продължаваш така, няма никакъв смисъл да излизаш! Помниш ли какво си говорихме оная сутрин? Това е нашият шанс. Единственият ни шанс и ти ще го проиграеш, защото те е страх да не те заболи! — Той навира лице в моето и изръмжава: — Ако аз се биех с този тип, щях да го съборя още първия рунд и това го знаем и двамата. А да те бия теб ми трябват двайсет минути, затова се стегни и си свърши работата или се махай!

И пак нито един удар. Тълпата започва да дюдюка. Никой не обича страхливците.

Трети и четвърти рунд — никакви удари. И накрая, последният рунд, петият. Какво става?

Излизам, а сърцето ми блъска като безумно в ребрата. Снишавам се и се отклонявам, но Хитрия Карл успява да ми нанесе няколко добри удара. И през цялото време ми повтаря да спра да бягам, но аз не го слушам. Продължавам да му се изплъзвам и оцелявам в първия си мач. Губя го, защото не съм отбелязал нито един удар, и тълпата иска да ме линчува. Докато слизам от ринга, те крещят в лицето ми, плюят ме, а някакъв тип дори ме халосва в ребрата. Заслужавам си го.

В стаята другите момчета само клатят глави.

Пери не ме забелязва.

Руб не иска да ме погледне.

Затова пък излива гнева си върху суровото месо, което виси около нас, а аз си свалям засрамен ръкавиците. Има още един мач, преди Руб да излезе на ринга. Той удря труповете със злоба и всички знаем, че ще победи. Това се вижда с просто око. Не знам откъде му е дошло — може би от онова сбиване в двора на училището. Не съм сигурен, но го надушвам — чак до мига, в който другият мач приключва.

— Време е — казва Пери.

Руб нанася един последен удар на прасето и тръгваме към вратата. Там отново чакаме и когато гласът на Пери долита до нас, Руб се втурва навън.

Пери отново реве:

— А сега… мисля, че тази вечер ще станете свидетели на нещо, за което ще говорите до края на живота си! Ще разказвате, че сте го видели! — Всички се смълчават и гласът му става по-тих и сериозен. — Ще казвате: „Аз бях там. Бях на първия мач на Рубен Улф. Гледах първия мач на Боеца Рубен Улф“. Така ще говорите.

Боеца Рубен Улф.

Значи това е името му.

Боеца Рубен Улф тръгва към ринга в якето на Стив. Всички те я надушват. Увереността му. Виждат я в очите му, надничащи изпод качулката.

Той не подскача и не се перчи.

Не раздава крошета във въздуха.

Не прави нито една излишна крачка.

Върви право напред, целеустремен и готов за бой.

— Дано да си по-добър от брат си! — извиква някой.

Това ме жегва. Боли.

— По-добър съм.

Но не толкова, колкото от неговите думи. Тези две думи, които подхвърля, докато върви уверено към ринга.

— Готов съм за тази вечер — продължава той и осъзнавам, че си говори сам. Тълпата, Пери, аз — всички ние сме някъде далеч, плуваме в мъгла. Там са само той, мачът и победата. Светът извън тях не съществува.