Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

Две минутки!

Как ще издържа толкова време?

Когато най-сетне излиза, аз съм на път да се строполя на седалката, но стигам само до вратата. Защо така, ще попитате, но трябва да ви кажа, че ако онази сутрин можехте да сте пред нашата тоалетна, щяхте да усетите най-лошата воня, която някога сте подушвали. Отровна. Гневна. Гъста, с нож да я режеш.

Вдишвам я и се задавям. Поемам дъх отново и се обръщам, почти бягам. Но този път се задавям и от смях.

— Какво? — пита Руб, когато влизам в стаята.

— Боже!

— Какво има?

— Ела — казвам и двамата тръгваме към тоалетната.

Вонята ме блъсва отново.

Връхлита Руб.

— Пфу! — е единственото, което казва в първия момент.

— Трепач, а? — питам.

— Ами, не е много приятно — признава той. — Какво ли е ял дъртият?

— Нямам представа, но ще ти кажа, тая смрад може да се пипне.

— Абсолютно! — Руб се отдръпва от нея. — Убийствена е. Като гремлин, като чудовище, като…

Тук думите явно не му стигат.

Събирам някакъв кураж и казвам:

— Влизам.

— Защо?

— Ще се пръсна.

— Добре, късмет!

— Ще ми трябва.

Макар че късметът ще ми е нужен по-късно. Напрегнат съм, докато чакаме на „Еди Авеню“. Ноктите на страха и съмнението дращят по вътрешността на стомаха ми. Имам чувството, че кървя отвътре, но това са просто нерви. Сигурен съм. Руб обаче седи, протегнал крака. Ръцете му са спокойно отпуснати на бедрата. Вятърът е издухал косата му назад и лицето му е открито. По устните му плъзва усмивка. Той отваря уста.

— Ето го — казва брат ми. — Хайде.

Микробусът спира пред нас. Истинска грамада. Комби. Вътре вече има други четирима. Качваме се през плъзгащата се врата.

— Радвам се, че успяхте да дойдете навреме — ухилва ни се Пери в огледалото. Днес е с костюм. Кървавочервен и опънат. Бива си го.

— Трябваше да отложа цигулковия си концерт — казва Руб, — но стигнахме.

Той сяда и някакъв тип с размерите на хангар затваря вратата. Това е Бронята. Слабият до него е Вейката. Дебелакът е Ерол, а нормално изглеждащият е Бен. Всичките са по-големи от нас. Страховити. Очукани. Калени.

— Това са Руб и Камерън — представя ни Пери, без да се обръща.

— Здравейте.

Мълчание.

Свирепи очи.

Счупени носове.

Липсващи зъби.

Притеснен, поглеждам към Руб. Той не се прави, че не ме вижда, а свива юмрук, сякаш иска да каже: „Бъди нащрек!“

Минутите минават.

Минути на мълчание. Минути нащрек. Трепетни минути. Целият съм на тръни, докато се опитвам да се съсредоточа и се надявам това пътуване никога да не свърши. Надявам се да не стигна, където съм тръгнал…

Спираме пред фабриката за месо в края на Марубра. Тук е студено, ветровито и солено.

Наоколо се мотаят хора.

Надушвам свирепост в шумния южняшки въздух. Тя се врязва в ноздрите ми, но оттам бликва не кръв, а страх, който се стича към устата ми, и аз бързам да го изтрия.

— Хайде! — дръпва ме Руб и ме повлича след себе си. — Насам, момче, или искаш да се биеш с местните?

— Как не!

Вътре Пери ни превежда през малка стаичка и ни вкарва в хладилника, където от тавана висят като мъченици няколко замразени прасета. Ужасно е. Гледам ги за миг и от мразовития въздух и зловещата гледка на труповете гърлото ми се свива.

— Също като Джо Фрейзър — прошепвам на Руб. — С окаченото месо.

— Да — отвръща той. Знае за какво говоря.

Това ме кара да се запитам какво правим тук. Всички останали просто чакат, дори седят, пушат или пият алкохол, за да успокоят нервите си. За да прогонят страха. Юмруците им омекват, но куражът им оживява. Огромният тип, Бронята, ми смига, наслаждавайки се на страха ми.

Той просто си седи и подмята небрежно, без да повиши глас:

— Първият мач е най-труден. — Усмихва се. — Не се мъчи да го спечелиш. Първо гледай да оцелееш, пък после мисли за другото. Разбра ли?

Кимам, но тук се намесва Руб.

— Не бери грижа, приятел. Брат ми знае как да се изправи, като падне.

— Това е добре — отвръща онзи и явно го мисли. — А ти?

— Аз ли? — усмихва се Руб.

Той е корав и самоуверен и като че не изпитва страх. Или поне не го показва. Казва само:

— Няма да ми се наложи да се изправям.

И най-странното е, че го знае. И Бронята го знае. Аз също го знам. Това се усеща, надушва се, както при онзи тип от „Апокалипсис сега“, за когото се знаеше, че няма да умре. Той обичаше войната и силата твърде много. Дори не помисляше за смъртта, камо ли да се бои от нея. Руб е точно такъв. Ще си тръгне оттук с петдесет долара, ухилен. Това е положението. Повече няма какво да се каже.