Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

Качулката е още на главата ми, макар че няма връзки, нито нещо, което да я задържа там. Гащетата се спускат удобно по бедрата ми. Маратонките ми правят крачка след крачка през гъстата, беснееща тълпа.

Тя вече е нащрек.

Будна.

Нетърпелива.

Всички ме гледат и ме преценяват — сурови, неумолими и кой знае защо изпълнени с уважение.

— Аутсайдера! — чувам ги да мърморят, докато вървя и се качвам на ринга.

Руб е зад мен. И ще бъде в ъгъла ми, както и аз в неговия.

„Дишай!“, заповядвам си.

Оглеждам се наоколо.

Вървя.

От единия край на ринга до другия.

Приклякам в моя ъгъл.

Очите на Руб са впити в моите. „Постарай се да се изправиш“, казват ми те, и аз кимам. Скачам и свалям якето. Кожата ми е топла. Вълчата ми козина стърчи както винаги, хубава и гъста. Вече съм готов. Готов съм да се задържа на крака, каквото и да ми струва, готов съм да повярвам, че харесвам болката и я искам толкова много, че сам да я търся. Ще тичам към нея и ще се хвърля в нея. Ще се изправя пред нея в сляп ужас и ще я оставя да ме блъска, докато куражът ми увисне по мен на парцали. Тогава тя ще го смъкне и ще ме остави гол, ще продължи да ме блъска, докато кръвта от заколението хвърчи от устата ми, а болката ще я пие, ще я опитва, ще я краде, ще я крие в кухините на търбуха си и ще ме пробва на вкус. Ще ме кара да се изправям всеки път, а аз няма да й позволя да разбере. Няма да й показвам, че я усещам. Няма да й доставя това удоволствие. Не, ще трябва първо да ме убие.

Това е, което искам в този момент, докато стоя на ринга и чакам вратата да се отвори още веднъж. Искам болката да ме убие, преди да съм се предал…

— А сега…

Гледам в брезентовата настилка под краката си.

— Вие го познавате!

Затварям очи и се облягам с ръкавиците на въжетата.

— Да! — Този път крещи грозният дядка. — Това е Хитрия Карл Юингс! Хитрия Карл! Хитрия Карл!

Вратата се отваря с трясък и противникът ми изтичва в тръс отвътре, а тълпата направо полудява. Крясъците са поне пет пъти по-силни, отколкото при моето излизане, това е повече от сигурно.

Хитрия Карл.

— Тоя е поне на трийсет! — изкрещявам на Руб и едва чувам гласа си.

— Да — отговаря ми той, — ама я го виж какъв е фъстък!

Въпреки това е по-висок, по-силен и явно по-бърз от мен. Прилича ми на човек, който се е бил поне сто пъти и е счупил поне петдесет носа. Но най-вече е врял и кипял.

— Деветнайсетгодишен! — продължава да вика старецът в микрофона. — Двадесет и осем мача, двадесет и четири победи… — И черешката на тортата: — Двадесет и две с нокаут!

— Господи!

Това вече го казва Руб, а Хитрия Карл Юингс в това време е прескочил въжетата и обикаля ринга, сякаш търси кого да убие. И познайте кой му е под ръка. Аз, разбира се. В главата ми се върти: двадесет и два нокаута, двадесет и два нокаута. Свършено е с мен. Свършено е с мен, край.

Той се приближава.

— Здрасти, малкият.

— Здрасти — отвръщам аз, макар да не съм сигурен, че очаква отговор. Просто искам да съм учтив. Не можете да ме упрекнете за това.

Както и да е, явно има ефект, защото той се усмихва. И казва нещо, чийто смисъл няма как да ми убегне.

— Ще те убия.

— Хубаво.

Аз ли го казах?

— Страх те е! — Не е въпрос, а констатация.

— Щом така ти харесва.

— Харесва ми, мой човек, и още как! Но най-много ще ми хареса като те изкарат оттук на носилка.

— Така ли?

— Точно така.

Той се усмихва за последно и се връща в своя ъгъл. Ако трябва да съм честен, не се съмнявам, че ще ме размаже. Хитрия Карл. Ама че идиот. Трябваше да му го кажа, само че бях прекалено уплашен от него. А сега съм сам със своя страх и ситните ми стъпки, които ме отвеждат в средата на ринга. Руб стои зад мен.

Чувствам се гол, само по сини гащета, маратонки и ръкавици. Твърде мършав и твърде уязвим. Сякаш върху мен може да се прочете страхът ми. Топлият въздух облива гърба ми. Цигареният дим се просмуква в кожата ми и мирише като рак.

Прожекторите са насочени към нас.

Тълпата е потънала в мрака.

Скрита.

Сега е само гласове. Няма имена, няма блондинки, няма бира. Няма нищо, само гласове, привлечени от светлината, и е невъзможно да ги сравниш с нищо друго. Хора, събрани да гледат бой. Толкова. Те са тъкмо това и им харесва да бъдат тъкмо това.

И двамата с Карл се потим. Челото му лъщи като намазано с вазелин над свирепите очи, които се впиват в моите. И много бързо ми става ясно, че той наистина иска да ме убие.

— Честна игра — казва реферът и това е всичко.