Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

Запознаваме се с още хора.

— Имате нови, а? — обръща се с усмивка някакъв грозник към Пери. Усмивка като петно. Той ни оглежда и вдига пръст: — Малкият е безнадежден, но големия си го бива. Малко е кукличка в лицето, но като цяло не е зле. Може ли да се бие?

— Да — уверява го Пери. — А малкият е куражлия.

— Хубаво. — По брадичката на стареца подскача белег. — Ако всеки път се изправя, може да стане хубаво клане. Не сме гледали клане от седмици. — Той ме поглежда право в очите, за подкрепа. — Ще го окачим тук заедно с прасетата.

— Защо не се разкараш, старче? — пита Руб и прави крачка към него. — Или искаш теб да те окачим вместо него?

Старецът.

Руб.

Погледите им са приковани един в друг и мога да се закълна, че онзи си умира да опре Руб в стената, но нещо го спира. Затова само изрича:

— Всички знаете правилата, момчета. Пет рунда или докато някой падне и не може да стане. Тази вечер публиката е много настървена. Може да поиска кръв, затова внимавайте. Аз също имам корави момчета, като вас нетърпеливи и жадни за победа. Ще се видим в залата.

Когато той си тръгва, Пери опира Руб в стената и го предупреждава:

— Направи го още веднъж, и този тип ще те убие. Ясно ли е?

— Добре.

— Кажи „да“.

— Добре де — усмихва се Руб и свива рамене. — Да.

Пери го пуска и опъва костюма си.

— Хубаво.

И ни повежда по друг коридор в нова стая. През един процеп във вратата виждаме тълпата. Поне триста души са. Може и повече, стълпени на разчистения под на фабриката.

Пият бира.

Пушат.

Приказват си.

Усмихват се.

Смеят се на глас.

Кашлят.

Тълпа глупаци, стари и млади. Сърфисти, футболисти, селяндури, какви ли не.

Якета, черни джинси и рунтави палта. На някои от тях са се увесили жени или момичета. Безмозъчни създания, иначе не биха дошли тук за нищо на света. Хубавички, с грозни мамещи усмивки, говорят нещо, което не можем да чуем. Вдишват цигарения дим и го издухват, а думите се ронят от устните им и се посипват по пода. Или остават да витаят, разпръсквайки за миг топлината си, за да бъдат стъпкани по-късно от някой друг.

Думи.

Само думи.

Само изрусени думи и когато виждам ярко осветения празен ринг, си представям как тези жени ръкопляскат, когато падам на брезентовия под със смазано, кървящо лице.

Да.

Сигурен съм, че ще пищят от радост.

С цигара в ръка.

С другата стиснали потната длан на някоя мутра.

Пищящи, лъхащи на бира усти на блондинки.

Всичко това и въртяща се зала.

Ето какво ме плаши най-много.

— Ей, Руб, какво правим тук?

— Млъквай!

— Не мога да повярвам, че се забъркахме в това.

— Спри да шепнеш.

— Защо?

— Ако не млъкнеш, аз ще ти забия един.

— Сериозно?

— Знаеш ли, започваш да ме изнервяш!

— Извинявай.

— Ние сме готови!

— Дали?

— Да. Не го ли усещаш?

И аз се питам същото.

Готов ли си, Камерън?

И пак.

Готов ли си, Камерън?

Времето ще покаже.

Странно на колко много неща е способно времето, не мислите ли? Лети, показва ти и което е най-лошото, отлита.

Свистенето на собствения ми дъх е онова, което ме влудява, нахлува в дробовете ми и после излиза на пресекулки през гърлото. Пери току-що е влязъл. Време е.

— Ти излизаш пръв — казва.

Време е, а аз все още седя там в старото си и твърде голямо за мен яке. (Руб е облякъл един стар суичър с качулка на Стив.) Всичко в мен се е вцепенило. Ръцете, пръстите, краката. Време е.

Изправям се.

Чакам.

Пери се е върнал отвън на ринга и следващия път, когато вратата се отвори, ще изляза аз. Нямам време дори да помисля за това, когато се случва. Вратата е отворена и аз тръгвам. Навън.

На арената.

Агресията вибрира вътре в мен. Страхът ме обгръща. Стъпките ме носят напред.

И после тълпата.

Опитват се да повдигнат духа ми, защото съм първият, който излиза на ринга.

Извръщат се и ме оглеждат в моето шушляково яке, докато вървя през тях. Качулката е вдигната на главата ми. Тълпата крещи. Ръкопляска и свирка и това е само началото. Всички реват и скандират и за миг забравят за бирата, дори не я усещат, когато се излива в гърлата им. Съществувам само аз и фактът, че мигът на насилието наближава. Аз съм вестоносецът. Ръцете и краката му. Аз им го нося. Доставям им го.

— АУТСАЙДЕРА!

Това е Пери, който стои на ринга и държи микрофона.

— Да, пред вас е Камерън Улф Аутсайдера! — изкрещява той в микрофона. — Подкрепете това момче, защото е най-младият ни боксьор! Най-младият ни боец! Най-младият ни биткаджия! Той ще се бие докрай, хора, и всеки път ще се изправя!