Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

— Вярно е, но и не те изхвърлиха в океана, нали? — Пери се ухилва злобно. — Не те бутнаха зад борда и не ти казаха да плуваш. — И добавя за по-голяма убедителност: — Както би трябвало.

— Ти си луд!

Пияндето тръгва да се измъква.

— Много ясно! — виква Пери след него. — Току-що ти дадох един долар от парите си, спечелени с пот на челото.

Така е, мисля си аз, потта на боксьорите.

Старецът вече се е залепил за други хора — гръндж двойка с черни дрехи и лилави коси. Обути са с кубинки и целите им лица са в обеци.

— Май на тях трябва да им даде пари — подмята Руб и аз се засмивам.

Прав е. Гледам стареца, докато се мотае около ония двамата. Превърнал е живота си в отпадък от джобовете на другите хора. Тъжно.

Тъжно е, но Пери вече е забравил за него. Направил си е кефа и вече е фокусиран върху бизнеса.

— Така! — Той насочва пръст към мен. — Първо да свършим с теб. Ето ти ръкавици и гащета. Мислех си и за обувки, но няма да ти дам. Не си струва, защото не те знам колко ще издържиш. Може по-нататък да ти намеря някакви, но засега ще караш с твоите маратонки.

— Става — съгласявам се.

Вземам си ръкавиците и гащетата. Харесват ми.

Евтини са, но много ми харесват. Кървавочервени ръкавици и морскосини гащета.

— И още — Пери си пали цигара и измъква топла бира от куфарчето. Цигари и бира. Дразни ме с тези боклуци, но го слушам. — Трябва да ти измислим име, как да те представим на публиката, преди да излезеш на ринга. Някакви идеи?

— Човека вълк? — предлага Руб.

Клатя глава.

Мисля.

И ме осенява.

Усмихвам се.

Знам го. Кимам и го изричам на глас.

— Аутсайдера.

Продължавам да се усмихвам, докато лицето на Пери просветлява, а аз наблюдавам старите просяци, откачалките и гълъбите, които пъплят из града в търсене на препитание.

Да, Пери грейва иззад облаците от дим и казва:

— Чудесно! Харесва ми. Всички обичат аутсайдерите. Това докосва някаква струна в хората и дори да загубиш, ще ти дадат бакшиш. — Той се изсмива. — По-добре не може да бъде. Направо идеално.

И пак се връща на темата, защото не е човек, който ще си губи времето.

— Та! — Този път пръстът му е насочен към Руб. — Ти си напълно екипиран. Ето ти ръкавиците и шортите.

Сиво-сини ръкавици и черни гащета, поръбени със златно. По-хубави от моите.

— Да ти кажа ли как ще се казваш?

— Аз нямам ли право на избор?

— Не.

— Защо?

— Защото вече съм го решил. Знаеш ли какво, ще разбереш, когато излезеш на ринга, става ли?

— Сигурно.

— Кажи „да“.

Това звучи като заповед.

— Да.

— И кажи „благодаря“, защото когато те подготвя, жените ще падат върху теб като плочки от домино.

Плочки от домино! Ама че чекиджия.

Руб се подчинява.

— Благодаря.

— Добре.

Пери става и си тръгва, стиснал куфарчето. Прави крачка и се обръща.

— Момчета, да ви напомня, че първият ви мач е другата неделя в Марубра. Ще ви откарам с микробуса. Елате пак тук, на „Еди Авеню“, точно в три. Не ме карайте да ви чакам, защото ще ме забърше някой автобус и после аз ще ви изтрия от земята. Разбрахме ли се?

Кимаме.

Той си тръгва.

— Благодаря за екипировката! — виквам след него, но Пери Коул е изчезнал.

Оставаме да седим на пейката.

Ръкавици.

Гащета.

Парк. Град.

Глад. Нашият.

— По дяволите!

— Какво, Руб?

— Това ме гложди ден и нощ, а сега…

— Кое?

— Исках да питам Пери дали не може да ни намери боксова круша и някои други полезни неща.

— Не ти трябва боксова круша.

— Защо?

— Имаш мен.

— Да.

— Не биваше да се съгласявам.

— А аз исках.

Дълга пауза.

— Боиш ли се, Руб?

— Не. Преди се боях, но вече не. А ти?

— Аз — да.

Няма смисъл да лъжа. Наистина ме е страх. Ужасно ме е страх. Страх ме е до побъркване. Да, това е положението.

Страх ме е.

Времето отлита и вече е неделя сутрин. Денят на мача, и страшно ми се ходи до тоалетната. От нерви ме присвива. Тренирали сме здраво. Бягане, лицеви опори, клякания и какво ли още не. Дори скачане на въже с каишката на Мифи. Бием се с една ръкавица, после с две, новите, всеки следобед. Руб постоянно ми повтаря, че сме готови, но въпреки това отчаяно ми се ходи до тоалетната.

— Кой е вътре? — викам през вратата. — На зор съм!

— Аз съм — избумтява глас отвътре. „Аз“ ще рече татко. Дъртият. Човекът, който макар и безработен, още може да ни нарита хубаво, ако се правим на интересни. — Още две минутки.