Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

— Руб, буден ли си?

— Да.

— Аз съм разбит. Това сутрешно бягане не е за стари копита.

— Знам, и моите са смазани.

— Но беше хубаво.

— Да, страхотно беше.

— Даже не мога да го изразя с думи. Сякаш най-сетне сме постигнали нещо. Нещо, което ни дава… Не знам, не мога да го измисля.

— Смисъл.

— Какво?

— Смисъл — повтаря Руб. — Най-сетне имаме причина да сме тук. Да сме на тази улица. А не просто да си живуркаме и да не правим нищо.

— Точно така. Ето за това говорех.

— Знам.

— Въпреки това съм разбит.

— И аз.

— Значи утре пак ще тичаме?

— Задължително.

— Добре.

В мрака на стаята усмивката му докосва устните ми. Усещам я.

— По дяволите!

Телефонът е прекъснат, защото нямаме пари да го платим. По-точно, мама и татко нямат пари да го платят. Стив и Сара могат, но няма как да стане. Това не е позволено. Дори не се поставя на обсъждане.

— Добре, щом е така, аз се махам — заявява Стив. — По най-бързия начин.

— И ще ги лишиш от парите за храна, които им даваш — възразява Сара.

— И какво от това? Щом са решили да се мъчат, могат да го правят и без аз да ги гледам.

— Прав си.

Прав е, освен това е понеделник вечер и наближава седем. Това не е добре. Съвсем даже. Ама никак.

— О не! — казвам на Руб, който си грее ръцете на тостера. Това означава, че не можем да се обадим на Пери по телефона от стаята на Сара. — Ей, Руб!

— Какво?

Филийката му изскача.

— Телефонът.

Той се усеща.

— Типично. Тая къща става ли изобщо за нещо?

Филийката е забравена.

Отиваме до съседите с номера на Пери в джоба на Руб. Няма никой.

Пробваме от другата страна. Същата работа.

Руб изтичва до нас, свива четиридесет цента от портмонето на Стив и хукваме. Седем без десет е.

— Знаеш ли къде има автомат? — пита Руб запъхтян, докато препускаме. Това си е почти спринт.

— Имай ми доверие — казвам. Знам къде са телефоните в квартала.

Надушвам един и го откриваме спотаен в една тъмна пряка.

Точно седем е, когато звъним.

— Закъснявате — са първите думи на Пери. — Не обичам, когато ме карат да чакам.

— Спокойно — казва Руб. — Спряха ни телефона и сме тичали три километра дотук. Освен това по моя часовник е точно седем.

— Добре, добре. Ти ли дишаш така?

— Казах ти, тичахме дотук.

— Хубаво — и преминава на въпроса: — Е, съгласни ли сте?

Руб.

Аз.

Биенето на сърцата ни.

Дъхът ни.

Пулсът ни.

Гласът на Руб.

— Да.

— И двамата?

Кимвам.

— Да — казва Руб и усещам от разстояние как Пери се усмихва.

— Добре — казва той. — Слушайте сега. Няма да започнете от тази седмица. Ще се биете следващата седмица в Марубра. Но най-напред трябва да уредим някои неща. Ще ви кажа какво ще ви трябва и ще организираме малко реклама. Трябват ви имена. Трябват ви ръкавици. Ще поговорим за това. Аз ли да дойда, или предпочитате да се видим някъде другаде?

— В центъра — предлага Руб. — Старият може да си е вкъщи и няма да се зарадва.

— Става, в центъра тогава. Утре в четири. На „Еди Авеню“ пред Белмор парк.

— Добре звучи.

— Хубаво.

Въпросът е решен.

— Добре дошли в отбора — казва Пери и затваря.

В играта сме. И няма връщане.

В играта сме и няма връщане, защото ако решим да бием отбой, може да свършим на дъното на залива. Някъде около нефтения разлив, в чували за боклук. Е, това е преувеличено, разбира се, но кой знае? Кой може да каже в какъв съмнителен и опасен свят се потапяме? Знаем единствено, че можем да спечелим пари, а може би и малко самоуважение.

Докато крачим обратно, градът сякаш ни поглъща. Адреналинът още струи във вените ни. Искрите стигат чак до пръстите ни. Продължаваме да тичаме сутрин, но градът тогава е различен. Пълен с надежда и отблясъци от зимното слънце. А вечер сякаш умира и чака да се роди отново на следващата сутрин. Докато вървим, виждам умрял скорец. В канавката до една бирена бутилка. Също толкова празен и бездушен и не ни остава друго, освен да го отминем мълчаливо. Гледаме хората, които ни гледат, и не обръщаме внимание на онези, които не ни обръщат внимание. Руб ръмжи срещу минувачите, които се опитват да ни изблъскат от тротоара. Очите ни са будни и зорки. Ушите ни улавят всеки звук. Вдишваме миризмата на трафик и хора. Хора и трафик. Идващи и отминаващи. Вкусваме мига, поглъщаме го, смиламе го. Усещаме как нервите треперят в стомасите ни и избиват към кожата.