Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

Когато на другия ден утрото разцепва хоризонта, вече сме тичали известно време и Рубен е успял да ми каже какво иска. Иска боксова круша. Въже за скачане. Повече бързина и още един чифт ръкавици, та да можем да тренираме както трябва. Иска и каски, за да не се избием един друг. Иска.

Много иска.

Той тича и усещам решимост в стъпките му, жажда в очите му и копнеж в гласа му. Никога не съм го виждал такъв. Да мечтае да бъде нещо и да се бори за него.

Когато се прибираме, светлината облива лицето му. Отново сблъсък.

— Ще го направим, Кам — казва той сериозно и тържествено. — Ще отидем и този път ще победим. Няма да си тръгнем, докато не спечелим.

Обляга се на портичката, свлича се. Опира чело в оградата, а пръстите му са вкопчени в телта. И после ме слисва, защото когато се обръща да ме погледне, в очите му има сълзи. Те плъзват надолу, а гласът му е задавен от копнеж.

— Не можем вече да бъдем каквито бяхме. Трябва да се издигнем. Да бъдем нещо повече… Мама няма да издържи. Ще се самоубие. Татко ще пропадне. Стив се готви да се изнесе и ще ни зареже, а Сара е на път да стане уличница. — Той се вкопчва още по-здраво в телта и обяснява през стиснати зъби: — Оставаме ние. Толкова е просто. Трябва да направим нещо. Да си върнем проклетото самоуважение.

— А дали можем? — питам.

— Трябва. И ще го направим. — Той се изправя и ме сграбчва за тениската, там, където е сърцето. — Аз съм Рубен Улф. — Казва го твърдо, сякаш хвърля думите в лицето ми. — А ти си Камерън Улф. Това трябва да започне да значи нещо, момче. Да размърда нещо у нас, да ни накара да работим за тези имена, а не просто да си останем поредните двама нехранимайковци, негодни за нищо, освен за онова, което другите очакват от нас. В никакъв случай. Ще се измъкнем. Трябва. Ще пълзим по корем, ще вием, ще се бием, ще хапем и ще лаем срещу всичко, което се изпречи на пътя ни или се опита да ни погне и да ни застреля. Става ли?

— Става — кимам.

— Хубаво.

И за мое смайване Руб обляга лакът на рамото ми и двамата се вглеждаме в утринната улица с нейната черна светлина и проблясващи коли. Съзнавам, че ще се изправим заедно срещу всичко, което ни сполети, и за миг ме слисва мисълта, че Руб е пораснал (макар да е по-голям от мен с една година). Изумен съм, че може да иска нещо толкова силно, да се вълнува толкова много. Последните му думи са:

— Ако се провалим, сами ще сме си виновни.

Влизаме вътре с ясното съзнание, че е прав. Единствените, които можем да упрекваме, сме ние самите, защото разчитаме само на себе си. Даваме си сметка за това и така ще бъде всеки ден, всеки миг, при всеки удар на сърцата ни. Сядаме да закусваме, но гладът ни не е утолен. Напротив, расте.

И е още по-силен, когато се срещаме с Пери на „Еди Авеню“, както сме се уговорили. В четири.

— Здравейте, момчета — поздравява ни той. Носи малко куфарче.

— Здрасти, Пери.

— Здравей, Пери.

Тръгваме заедно към една пейка в средата на парка. Цялата е в курешки от гълъбите и не е най-приятното място за сядане. Изобщо не става за пикник, но пак е по-добре от другите, които пилетата явно са използвали за тоалетна.

— Вижте на какво прилича това място — подсмихва се Пери. Той е от хората, които с удоволствие биха седели в някакъв оцвъкан парк да обсъждат делови въпроси. — Пълен резил.

Вече не се подсмихва, на лицето му се е разляла широка усмивка. В нея има патологична злоба, доброжелателство и радост, смесени в убийствен коктейл. Той е с бархетна риза, оръфани джинси, стари обувки и, разбира се, с онази негова застрашителна усмивка. Оглежда се за място на масата, където да сложи куфарчето, но накрая решава да го остави на земята.

Известно време мълчим.

Някакъв старец идва да ни иска пари.

Пери му дава някакви дребни, но първо задава въпрос на нещастника.

— Приятел, знаеш ли коя е столицата на Швейцария?

— Берн — отговаря старчето след известен размисъл.

— Много добре. Знаеш ли защо те питам? — Той отново се усмихва с тази своя проклета усмивка. — Там навремето събрали всички цигани, курви и пияни задници като теб на едно място и ги изритали навън. Отървали се от всички мръсни свине, които им грозели безценната земя.

— Е, и какво?

— Такова, че ти си един пиян задник с късмет. Не само че си живуркаш в прекрасната ни страна, ами си още жив благодарение на такива състрадателни хора като мен и моите колеги.

— Те не ми дадоха нищо.

(Предния ден бяхме издухали последните си пари на кучешките надбягвания.)