Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

Противникът му изскача наперено на ринга, както всички останали, но е дотам. В първия рунд Руб го праща два пъти в нокдаун. Гонгът го спасява. В почивката само давам на брат си малко вода, а той седи, гледа в една точка и чака. Чака боят да продължи с бегла усмивка, сякаш това е единственото, което би искал да прави. Повдига и отпуска крака много леко и много бързо, отново и отново, преди да скочи и да тръгне напред с вдигнати юмруци. Да се бие.

Вторият рунд е и последен.

Руб му нанася страхотен удар с дясната ръка.

Изкарва му въздуха.

После стоварва юмрук под ребрата му.

Даже и във врата.

В рамото.

В ръката.

Във всяко позволено и непокрито място.

Накрая стига и до лицето му. Три пъти, докато от устата на противника му бликва кръв.

— Спри го — казва Руб на рефера.

Тълпата реве.

— Спри мача!

Но реферът и не помисля да го направи и Руб е принуден да нанесе още един последен удар в брадичката на Магьосника Уолтър Брайтън, който се стоварва като чувал на пода.

Публиката беснее.

Трошат се чаши.

Хората крещят.

Още една капка кръв капва на пода. Руб я гледа като омагьосан.

И нов рев оглася залата.

— Е, това беше — казва Руб и се връща в ъгъла си. — Казах им да спрат, но явно обичат кръвта. Предполагам, че за това си дават парите.

Той излиза от ринга и тълпата го подема възторжено. Един го полива с бира, друг му стиска ръката, както е с ръкавицата, и всички крещят колко е велик. Руб не им обръща внимание.

Накрая, когато мачовете са приключили, всички се натоварваме в микробуса на Пери. Бронята е спечелил в пет рунда, но всички други са загубили, в това число и аз, разбира се. Връщането е мълчаливо. Само двама боксьори държат петдесетдоларова банкнота в ръка. Останалите са прибрали някакви дребни в джобовете си, подхвърлени в ъгъла им в края на мача. Тоест всички останали, освен мен. Както вече казах, никой не обича страхливците.

Пери сваля другите преди нас, а Руб и аз слизаме в центъра.

— Ей, Руб! — подвиква той. — Ти можеш да се биеш, момче. До следващата седмица!

— По същото време?

— Да. — И се обръща към мен: — Камерън, ако ми погодиш същия номер и следващата седмица, ще те убия.

— Добре — казвам.

Сърцето ми е слязло в петите. Микробусът потегля, а ние с Руб поемаме към дома. Подритвам сърцето си по пътя. Плаче ми се, но не го правя. Иска ми се да съм Руб. Иска ми се да съм Рубен Улф Боеца, а не Аутсайдера. Иска ми се да съм брат ми.

Когато минаваме през тунела, за да излезем на „Елизабет стрийт“, над главите ни минава влак. Шумът е оглушителен, но бързо заглъхва.

Стъпките ни отекват отново.

От другата страна, вече на улицата, пак надушвам страха. Различавам мириса му. Не е никак трудно и Руб също го надушва, знам го. Но той не го познава. Не го усеща.

А най-лошото е осъзнаването, че всичко се е променило. Двамата с Руб винаги сме били заедно. Винаги сме били незабележими. Винаги сме били боклук. Негодни за нищо.

Сега Руб е победител, а аз пак съм си Улф. Аз съм Аутсайдер и съм сам.

Когато влизаме през портичката, той ме потупва два пъти по рамото. Гневът му е стихнал, може би заради собствената му голяма победа. Подготвяме се за въпроси защо сме закъснели толкова за вечеря. Такива обаче няма — мама се готви за нощна смяна в болницата, а татко е излязъл да се поразходи. Първата работа на Руб е да отмие в задния двор кръвта от ръкавиците си.

Той влиза в стаята ни и казва:

— Първо ще вечеряме и после ще разходим Мифи, става ли?

— Да.

Моите ръкавици вече са под леглото. Без петънце по тях. Чисто новички.

— Руб.

— Какво?

— Трябва да ми кажеш какво е чувството. Какво е да си победител.

Мълчание.

Пълно мълчание.

Гласовете на мама и татко долитат до нас от кухнята. Говорят със Стив, защото се чува и неговият глас. Сара вероятно спи в стаята си.

— Какво е чувството? — повтаря Руб сякаш на себе си. — Не знам точно, но ми се иска да вия.

— Дръж тая чанта — ми казва Стив.

Той се мести, както се беше заканил. Целият му багаж е изнесен от мазето, след като си науми да се махне и да излезе на квартира с приятелката си. Мисля, че известно време ще живее под наем, а после сигурно ще си купи нещо. Вече отдавна работи. Работата му е хубава, записа и университета задочно. Носи хубави костюми. Не е зле за човек, който е завършил училище само преди няколко години. Казва, че е време да се изнесе, след като родителите ни едва успяват да платят сметките, а татко отказва да мине на помощи.