Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

Той е Боеца Рубен Улф.

Или пък биещият се Рубен Улф?

Вътре в себе си.

Доказващ се.

На себе си.

Не знам.

Той е в очите му.

Въпросът.

Във всяко вдишване.

Кой с кого се бие?

Във всяка надежда.

Тази вечер на ринга той прави противника си на кайма. Другия още от самото начало никакъв го няма. Руб притежава нещо, с което ги превъзхожда всичките. Желанието му е неукротимо, а юмруците му са бързи. Всеки път, когато онзи пада, Руб застава над него и му казва:

— Ставай.

И пак:

— Ставай.

На третия път той вече не може. Този път Руб му изкрещява:

— Ставай, момче!

Онзи е забит в ъгловите уплътнения на ринга и ги изритва, преди да изпълзи обратно.

В съблекалнята Руб не ме поглежда. Говори нещо, което не е адресирано към никого:

— Още един — казва. — Два рунда и е извън играта.

Още повече жени го харесват.

Виждам ги как го гледат.

Те са млади, долнопробни и хубавички. Харесват мъжкарите, макар че тъкмо те обикновено се държат зле с тях. Какво да се прави, и жените са хора. Понякога също толкова глупави, колкото и ние. Явно си падат по лоши момчета.

Лошо момче ли е Руб, питам се.

Добър въпрос.

Той ми е брат.

И това може би ми пречи да видя останалото.

Седмиците минават, той се бие, побеждава и не си дава труд да се бръсне. Отива и печели. Пак отива и пак печели. Усмихва се само когато аз се бия добре.

В училище сякаш го обвива някакъв нов ореол. Хората го познават. Признават го. Знаят, че е корав тип, и са чули някои неща. Знаят, че ходи да се бие, но никой не подозира какво правя аз. Още по-добре. Ако ме видят как се бия, само ще ми се смеят. Ще съм подгласник на Руб. Ще казват: „Ходих на мач на братята Улф. Малкият, как му беше името, е пълен смешник, но Рубен се бие като за последно.“

— Слухове — казва им Руб. — Никъде не се бия, освен у нас в задния двор. — Бива го в лъжите. — Погледнете брат ми как е насинен. Бием се постоянно вкъщи, и толкова. Няма такива работи.

Една събота сутрин, по-студена от обикновено, но ясна, отиваме да тичаме. Слънцето тъкмо изгрява и докато бягаме, виждаме няколко момчета, които се прибират. Били са някъде цяла нощ.

— Ей, Руби! — изревава единият.

Стар приятел на Руб, казва се Кашкавала. (Добре де, прякорът му е Кашкавала. Не ми се вярва някой да знае истинското му име.) Застанал е на пешеходната алея, водеща към Централна гара, с огромна тиква под мишница.

— Здрасти, Кашкавал! — Руб вдига ръка и двамата се упътваме към него. — Какво става, с какво се занимаваш?

— А, нищо особено. Тъна в алкохолна мъгла. Откакто завърших, само това правя — работя и пия.

— Сериозно?

— Много е готино, братле.

— Кефи ли те?

— Всяка една минута.

— Радвам се да го чуя. — Всъщност на брат ми изобщо не му пука. Той почесва двудневната си четина. — За какво ти е тая тиква?

— Чух, че напоследък го раздаваш боксьор.

— Не, само в задния двор. — Руб се сеща нещо. — Ти поне би трябвало да знаеш.

— Знам бе, приятел.

Случвало се е Кашкавала да е у нас, когато изваждаме ръкавиците. Той се сеща за тиквата, която държи, и бърза да смени темата с нейна помощ:

— Намерих я на една алея и мислим да поиграем футбол с нея.

Приятелите му са ни наобиколили.

— Тук ли, Кашкавал? — пита някой.

— Ами да, защо не?

Той се засилва и запраща тиквата надалеч в алеята. Някой хуква след нея и я повежда обратно.

— Дръжте го! — изкрещява друг и мачът започва.

Отборите се оформят много бързо, футболистът е пресрещнат и навсякъде се разхвърчават парчета от тиквата.

— Руб! — виквам.

Той ми подава.

Аз пропускам.

— Ама че аджамия! — смее се Кашкавала.

Още ли има хора да използват тая дума? Май че е от времето на дядо ми. Както и да е, връщам си за разочарованието, като просвам добралия се до тиквата на цимента.

Минава някаква клошарка и си търси закуска.

След нея няколко двойки очистват терена.

Тиквата е разполовена. Продължаваме с едната половина, а другата размазваме в стената под банкомата.

Руб е съборен.

Аз съм съборен.

Съборени са и останалите, и всичко наоколо. Вони на пот, сурова тиква и бира.

— Момчета, смърдите — казва Руб на Кашкавала.

— Много благодаря — отвръща онзи.

Продължаваме, докато тиквата става колкото топка за голф. Тогава се появяват ченгетата.

Мъж и жена. Усмихнати.

— Как е, момчета? — пита мъжът.

— Лъскача Гари! — провиква се Руб. — Какво правите тук?

Да, правилно се досетихте. Ченгетата са нашите приятели от кучешките надбягвания. Гари, подкупното ченге, което прави залагания, и великолепната му партньорка Кейси.