Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

— Старата Крадък я бивало за нещо, а? — виква Руб към мен и аз се усмихвам бегло. Стефани се усмихва и на двама ни. Току-що сме спечелили шейсет и пет долара. Първата ни печалба на надбягванията. Пери отива да я вземе.

Решаваме да спрем дотук със залозите и просто гледаме и се размотаваме целия следобед, докато сенките растат и се удължават. Когато след последното състезание тълпата се разпръсква, Пери ни кани у тях на „хапване, пийване, каквото ви душа иска“.

— Не, благодаря — казва Руб. — Трябва да се прибираме.

В това време Стеф говори с едно по-голямо момиче, сестра й вероятно. После се разделят и Стеф си тръгва сама.

Виждам я да излиза през изхода и казвам на Руб:

— Дали да не повървим с нея, да я изпратим? Да сме сигурни, че няма да й се случи нещо по пътя. Какви ли не откачалки се мотаят наоколо.

— Трябва да се приберем по светло.

— Да, но…

— Добре, иди, щом искаш — предлага той. — Ще кажа на мама, че ще се прибереш след малко. Отскочил си до някакъв приятел.

Спирам.

— Хайде — насърчава ме той, — не се чуди толкова.

Колебая се. Тръгвам в едната посока, после в другата. И се решавам.

Претичвам през пътя, а когато се обръщам да погледна къде е Руб, той е изчезнал. Никъде не се вижда. Стеф върви пред мен. Настигам я.

— Здрасти.

Думи. Пак думи, казвам си. Трябва да се говорят още думи.

— Стеф, може ли да повървя с теб?

За да съм сигурен, че ще се прибереш вкъщи жива и здрава, мисля си, но не го казвам. Не бих го казал. Мога само да се надявам, че тя знае за какво става дума.

— Добре — отвръща Стеф. — Но не си ли в друга посока?

— Не съвсем.

Стъмва се и думите секват. Просто нямам представа какво да кажа или за какво можем да си говорим. Единственият звук, който чувам, е биенето на сърцето ми, което се препъва в мен с всяка моя крачка. Вървим бавно. Гледам я. Тя също ме поглежда няколко пъти. Хубава е, да му се не види! Това се вижда и в светлината на уличните лампи — синята бездна в очите й, тъмните вълни на късата й коса, загорялата кожа.

Студено е.

Боже, сигурно й е студено! Свалям якето си и й го давам. Без думи. Само лицето ми я моли да го вземе. Тя го прави.

— Благодаря.

Пред тях ме пита:

— Искаш ли да влезеш? Да пийнеш нещо?

— А, не — отвръщам. Тихо, прекалено тихо! — Трябва да се прибирам. Съжалявам, наистина.

Тя се усмихва.

Усмихва се и съблича якето. Когато ми го подава, умирам от желание да докосна пръстите й. Да целуна ръката й. Да почувствам устните й.

— Благодаря — казва още веднъж, обръща се и тръгва към вратата, а аз само стоя и гледам след нея. Поемам я цялата. Косата, шията, раменете. Гърба. Джинсите и пристъпващите й крака. Още веднъж ръцете й, гривната, пръстите. И последната й усмивка, когато казва:

— Ей, Камерън!

— Да?

— Може да те видя утре. Сигурно ще дойда в склада да погледам, въпреки че мразя бокса. — Тя спира за миг. — Мразя и кучешките надбягвания. Ходя само защото кучетата са красиви.

Стоя.

Неподвижен.

Дали вълците могат да бъдат красиви, питам се.

Но казвам само:

— Хубаво би било.

Очите й ме притеглят неудържимо.

— Добре тогава — казва тя. — Ще опитам.

— Добре.

И добавя:

— Да те питам нещо, просто ми е интересно. — Замисля се. — Руб толкова ли е добър, колкото разправят всички?

Кимвам.

Това е самата истина.

— Да — казвам. — Добър е.

— А ти?

— Аз ли? Не особено…

Още една усмивка.

— Утре ще дойда да те видя.

— Добре — отвръщам. — Надявам се.

Тя се обръща за последно и влиза в къщата.

Оставам сам. Стоя така няколко секунди и поемам към вкъщи. Хуквам, защото усещам вкуса на адреналина в гърлото си.

Може ли един вълк да бъде красив?

Може ли един Улф да бъде красив?

Тичам и продължавам да си задавам този въпрос с мисълта за нея. И си отговарям — да, Руб може, когато е на ринга. Той е красив — свиреп, опустошителен и все пак красив и зашеметяващ.

Стигам у дома навреме за вечеря.

Тя е тук, на масата, с мен. Стефани. Стеф. Очи като небе. Нежни китки и пръсти, вълни от тъмна коса и любов към красивите кучета на пистата.

Може би утре тя ще дойде.

Може би тя ще дойде.

Може би.

Тя ще дойде.

Тя.

Това е някакъв майтап. Аз, Камерън Улф?

Камерън Улф и едно момиче, което едва го е погледнало. И той вече я обича. Вече е готов да й падне на колене, да я моли и да й се кълне, че ще бъде добър с нея и ще прави всичко, което тя поиска. Вече е готов да й се отдаде изцяло.

Той е само едно момче и това, което изпитва, не е блаженство, а болка.