Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

Мълчание.

Руб, Стеф, вратата и аз.

— Така че ако искаш да го направиш тук с мен, давай — продължава да я мачка Руб. — С теб сме си лика-прилика, но него не го заслужаваш. Ти не заслужаваш брат ми…

Това е последното му словесно кроше и ги усещам как стоят там. Представям си ги — Руб я гледа, а Стефани гледа в друга посока. Само не и в Руб. Не след дълго чувам стъпките й. Последната звучи като олюляване.

Руб е сам.

От едната страна на вратата. Аз съм от другата.

Чувам го как си говори.

— Все заради мен. — Пауза. — И за какво? Дори не съм…

Гласът му заглъхва.

Отварям вратата. Виждам го.

Излизам и се облягам на стената до него.

Разбирам, че мога да го мразя или да ревнувам, защото Стеф иска него, а не мен. Мога да си спомня въпроса й от предната вечер с горчивина.

„Толкова ли е добър Руб, колкото разправят?“, беше попитала тя. И въпреки това не чувствам нищо толкова ужасно. Нищо, освен желанието да бях проявил достатъчно съобразителност да й отговоря нещо друго. Би трябвало да кажа: „Добър боксьор? Не знам, но има едно страхотно качество — че ми е брат.“

Това би трябвало да й кажа.

— Здрасти, Руб.

— Здрасти, Камерън.

Облягаме се на стената, а слънцето крещи от болка на хоризонта. Хоризонтът бавно го поглъща и го изяжда цялото. И целият град гледа, в това число брат ми и аз.

Говорим си.

Първо аз.

— Мислиш ли, че има някъде такова момиче, за каквото говореше? Което да ме чака?

— Може би.

Огън и кръв са размазани по далечното небе. Взирам се в него.

— Сериозно, Руб. Смяташ ли?

— Все някъде трябва да има… Може да си мръсен, изпаднал и неудачник, но…

Той не довършва изречението. Просто се вглежда в нощта и мога само да си представям какво е искал да каже. Надявам се да е нещо от рода на „имаш голямо сърце“ или „ти си благороден човек“.

Той обаче не казва нищо.

Може би думите са в мълчанието.

Когато си облегнат на стената и слънцето залязва, понякога просто стоиш там и гледаш. Усещаш вкуса на кръвта, но не помръдваш. Както вече казах, оставяш тишината да говори. После се прибираш вътре.

— Двайсет кинта бакшиш — осведомява ме Пери, когато всичко е приключило, и ми подава плика.

— Ха! — сопвам се. — Жалки пари.

— Не — предупреждава ме Пери. Той винаги има вид, сякаш те предупреждава за нещо. Този път ми казва да си затварям устата и да приема комплимента.

— Достойни пари — казва Бронята. — Да минеш през публиката по този начин. Те го оценяват по-високо от моята победа или от тази на Руб, от всичко това накуп.

Вземам парите.

— Благодаря, Пери.

— Имаш още четири мача — казва ми той. — И приключваш сезона. Заслужи си почивката.

Пери ни показва лист хартия със схемата на турнира. В другата си ръка държи графика на мачовете.

— Погледни — сочи той на Руб. — Имаш три мача по-малко, но още си на върха. Ти си единственият, който не е губил мач.

Руб тика пръст във второто име.

— Кой е Убиеца Хари Джоунс?

— Ще се биеш с него другата седмица.

— Добър ли е?

— Лесно ще го отупаш.

— Дали?

— Виж тук, има две загуби. Едната е от тоя тип, дето го би днес.

— Сериозно?

— Мислиш, че те лъжа?

— Не.

— Тогава си затваряй устата — ухилва се Пери. — Полуфиналите са след четири седмици. — Усмивката му изчезва като изтрита. Вече е сериозен. — Обаче…

— Какво? — пита Руб. — Какво обаче?

Пери ни дръпва настрана. Говори бавно и искрено. Никога не съм го чувал да говори така.

— Има само един малък проблем — през последната седмица от квалификациите.

С Руб се вглеждаме по-внимателно в схемата.

— Виждате ли това? — Пери тика пръст в „Четиринадесета седмица“. — Реших да се направя на гадно копеле.

Виждам го. Руб също.

— Господи! — казвам, защото в графата „Четиринадесета седмица“ в лека категория пише „УЛФ срещу УЛФ“.

— Съжалявам, момчета, ама не можах да се сдържа — казва Пери. — Да се бият двама братя — в това има нещо по-така, а ми се искаше последната седмица преди полуфиналите да се запомни.

Той е все така искрен. Просто бизнес, нищо повече.

— Нали си спомняте, като ви казах, че има някакъв шанс това да се случи. И вие казахте, че няма проблем.

— Не можеш ли да измислиш нещо? — пита Руб. — Няма ли начин да се отмени?

— Не, пък и не искам. Единственото хубаво е, че ще се биете тук, на свой терен.

— Хубаво тогава, става — свива рамене брат ми и ме поглежда. — На теб проблем ли ти е, Кам?