Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

Кучешка кръв. На красиво куче?

Кой знае, защото в петия рунд падам в нокаут и не просто не успявам да стана, а губя съзнание.

Докато съм в несвяст, тя ме изпълва.

Двамата сме на надбягванията, само ние на цялата трибуна, и тя ме целува. Притиска се до мен и вкусът й е толкова хубав. Непоносимо е. Едната ми ръка нежно докосва лицето й, другата нервно стиска яката на блузата й. Устните й са върху моите, а ръката й се плъзга по гърдите ми, бавно и леко. Нежно, много нежно.

Устните й.

Бедрата й.

Пулсът й, вътре в моя. Туптящ толкова нежно, толкова леко.

Толкова…

— Леко — чувам гласа на Руб. — По-нежно.

По дяволите, буден съм. Буден и засрамен.

Малко по-късно отново съм на крака, но съм притиснат между Руб и Бронята, който е прескочил въжетата, за да ни помогне.

— Добре ли си, малкият? — пита той.

— Да — излъгвам. — Добре съм.

Двамата с Руб ми помагат да изляза от ринга.

Вече е по-тъмно и ми е трудно да виждам. Днес от мен струи срам под светлината на флуоресцентните лампи, които дерат очите ми и ме ослепяват.

Извън ринга спирам. Така трябва.

— Какво? — пита Руб. — Какво има? Хайде, трябва да те заведем в стаята.

— Не — казвам. — Трябва да стигна сам.

Руб се взира вътре в мен и нещо се случва. Ръката му се отпуска и той кима така усърдно, че дори му отвръщам. Някакво чувство ме сграбчва, надига се в мен и аз тръгвам.

Тръгваме всички.

Вървя с Руб и Бронята от двете ми страни, а тълпата се е смълчала. Кръвта засъхва върху кожата ми. Краката ми се движат напред. Още веднъж. И още веднъж. Продължавай да вървиш, казвам си. Горе главата. Горе главата, повтарям си, но краката са най-важни. Не падай.

Няма ръкопляскания.

Само хора, които гледат.

Само Стефани там някъде, която гледа.

Само гордите очи на Руб, който върви до мен…

— Вратата — казва той и Пери я отваря, когато стигаме до нея. От другата страна падам отново, гълтам кръвта си и се обръщам по гръб, за да се озъбя в усмивка към тавана. Той се срива отгоре ми и ме смазва, после се издига нагоре и пак се срутва върху мен.

— Руб — повиквам го, но той е на километри разстояние. — Руб! — крещя. — Руб, тук ли си?

— Тук съм, брат ми.

Брат ми.

— Благодаря, Руб — казвам. — Благодаря. Всичко е наред, брат ми.

Отново „брат ми“. И пак с усмивка.

— Спечелих ли? — питам, защото вече не чувствам нищо. С пода сме едно цяло.

— Не, човече — честно отвръща той. — Много зле те подредиха.

— Сериозно ли?

— Сериозно.

Полека-лека идвам на себе си. Почиствам кръвта и гледам мача на Руб през процепа на вратата. Сега, когато мен ме няма, Бронята е заел мястото ми в ъгъла на брат ми, макар че той няма нужда от него. Виждам Стефани, която се люшка заедно с публиката и вижда как Руб праща противника си в нокдаун във втория рунд. Виждам усмивката й. Красива усмивка, но не е онази от хиподрума. Не е за мен. Бях потънал в тези очи. Бях се изгубил в небето им. А сега съм тук и си припомням, че тя всъщност не обича бокса…

Мачът приключва същия този рунд.

С момичето е свършено две минути по-късно.

Свършено е, когато Руб минава покрай нея и тя му казва нещо. Руб кима. Това ме кара да се чудя дали го пита как е Камерън. Дали иска да види мен?

Работата е там, че знам. Тези очи не може да са за мен.

Или може?

Скоро ще разберем, защото по време на следващия мач Руб излиза през задната врата и аз се вслушвам. Сигурен съм, че говори с нея. Със Стефани.

Близо съм. Твърде близо, но не мога да се сдържа. Трябва да чуя. Гласът на Руб е пръв.

— Искаш да разбереш дали брат ми е добре, нали?

Мълчание.

— Е, това ли искаш да знаеш?

— Той добре ли е?

Аз съм в гласа й за миг, оставям се той да ме обгърне, да ме залюлее, докато Руб не поставя нещата на мястото им. И го прави без заобикалки.

— Не ти пука, нали?

— Разбира се, че ми пука!

— Не, не ти пука. — Той вече го е решил. — Дошла си заради мен, нали? — Мълчание. — Нали?

— Не, аз…

— Виж какво, някъде навън има умни момичета, но не и тук. Те не идват тук с мен, за да го направим до стената, защото си въобразяват, че съм корав, силен и печен! — Усещам колко е ядосан. — Няма начин. Те са си у дома и си мечтаят за някой Камерън! Мечтаят си за брат ми!

Гласът й ме зашлевя.

— Камерън е неудачник.

Зашлевя ме болезнено.

— Да, но знаеш ли какво? — продължава Руб. — Той е неудачник, който те изпрати до вас вчера, докато на мен не ми пукаше. Не ми пукаше, че могат да те пребият или да те изнасилят! — Гласът му се стоварва отгоре й като юмручни удари, усещам го. — Но Камерън, брат ми, умираше да ти достави удоволствие и да е добър с теб. — Тя вече е притисната в ъгъла. — И щеше да бъде, повярвай ми. Щеше да се бие до кръв за теб, макар и не с юмруци. Това разбираш ли го?