Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

— Не мисля.

— Добре — заключава Пери. — Знаех си, че мога да разчитам на вас.

Когато всичкият ни багаж е събран, Пери ни предлага да ни закара, както обикновено. Гласът му блъска по мозъка ми, защото още не мога да дойда на себе си след пердаха.

— Не — казва Руб. — Тази вечер май е по-добре да повървим. — И се обръща към мен: — Кам?

— Да, защо не? — казвам, макар да си мисля: „Ти луд ли си, бе?“ Главата ми е като минала през месомелачка. Но не казвам нищо повече. Мисля си, че ще е хубаво да повървя тази вечер с Руб до дома.

— Добре тогава — съгласява се Пери. — Значи до следващата седмица, момчета?

— На линия сме.

Излизаме с багажа си през задната врата, но тази вечер никой не чака отвън. Няма вече Стеф, няма никой. Само градът, небето и облаците, които се кълбят в сгъстяващия се мрак.

У дома крия смазаното си лице. Едното ми око е насинено, скулата ми е подута, а устната ми е сцепена и омазана с ръждива засъхнала кръв. Изяждам си граховата супа в най-закътаното ъгълче на хола.

Следващите няколко дни се влачат мъчително.

Руб става още по-мрачен и зъл.

Татко продължава да си търси работа, както винаги.

Сара ходи на работа и само от време на време отскача до приятелката си Кели. Прибира се у дома трезва, а в сряда и с пари за извънредни часове, натъпкани в джоба й.

Стив идва веднъж, да си изглади ризите.

— Нямаш ли си ютия? — пита го Руб.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че нямаш.

— Представи си, наистина нямам.

— Защо тогава не си купиш, лигльо?

— Кого наричаш лигльо, бе, момченце? А ти защо не вземеш да се обръснеш?

— Не можеш да си позволиш ютия? Местенето явно не е толкова лесна работа.

— Прав си, хич даже не е лесна!

Работата обаче е там, че караницата им трудно може да се нарече сериозна. Сара се смее от кухнята, аз също хихикам по моя си детински начин. Станали сме големи специалисти в това.

Госпожа Улф си е взела почивен ден.

Което означава, че има време да забележи заздравяващите рани и синини по лицето ми. Следобед ме сгащва в кухнята, докато ям корнфлейкс. Виждам я, че ме наблюдава.

— Руб! — виква.

Само това. Не особено силно. Без паника. Само леко повишава глас, което означава, че трябва да се реагира мигновено.

— Това от тренировката ли е?

Руб сяда.

— Не.

— Или пак сте се били в задния двор?

Той е принуден да излъже.

— Да — казва едва чуто. — Пак.

Тя само въздъхва и ни вярва, което е най-лошото от всичко. Винаги е гадно да ти вярват, когато знаеш, че не бива. Иска ти се да крещиш, да им кажеш да престанат, та да можеш да живееш в някакъв мир със себе си.

Но не го правиш.

Не искаш да ги разочароваш.

Не можеш да си признаеш, че си пъзльо, и да им обясниш, че не заслужаваш доверието им.

Не можеш да признаеш, че си нищожество.

Работата е там, че наистина се бием в двора, макар че това е само тренировка за истинските мачове. Така че Руб не лъже на сто процента, но и не казва истината.

Идва.

Усещам го.

На път съм да й кажа всичко за Пери, за бокса, за парите. За всичко. Единствено ме спира наведената глава на брат ми. Гледам го и усещам, че се е запътил нанякъде. Нещо цели и аз просто не мога да му дръпна килимчето изпод краката.

— Съжалявам, мамо.

— Извинявай, мамо.

Извинявай, госпожо Улф.

За всичко.

Един ден ще те накараме да се гордееш с нас. Трябва. Длъжни сме.

— Знаете ли, момчета — започва тя, — трябва да се пазите един друг.

Тази реплика ме кара да осъзная най-голямата ирония в тази ситуация — че при всичките лъжи ние се пазим един друг. Просто в крайна сметка лъжем нея. Това е, което ни мъчи.

— Някакъв напредък с работата? — чувам да пита Стив. Двамата с татко са в хола и си говорят.

— Не бих казал.

Очаквам да започнат обичайния си спор за помощите, но те не го правят. Стив си премълчава, защото вече не живее тук. Само стисва устни и казва довиждане. По изражението му си личи, че си мисли: това никога няма да ми се случи на мен. Няма да го допусна.

Тази седмица петъкът, който на пръв поглед си е ден като всеки друг, се оказва много важен.

С Руб сме излезли да тичаме и е почти седем, когато се връщаме. Облечени сме със старите си фланелки, анцузи и маратонки. Денят е нахлузил гранитни облаци и яркосин хоризонт. На портата се сблъскваме със Сара.

— Видяхте ли някъде татко? — пита тя. — Изчезнал е.

— Не — отговарям и се чудя какво толкова е станало. — Той често се разхожда напоследък.

— Не и толкова рано.

Мама излиза.

— Костюма му го няма — осведомява ни тя и в този миг на всички ни просветва. Той е там. Чака. Отишъл е да кандидатства за помощи.