Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

— Какво?

— Чу ме.

— Не знам. — Той се замисля. — Сериозно, не знам.

— Все пак?

— Ами… първо, щом си Улф, трябва да можеш да се биеш. Второ, победите са до време, защото винаги има някой, който може да те победи. — Той си поема дъх. — От друга страна, научиш ли се да се биеш, можеш да го правиш цял живот, дори когато си притиснат в ъгъла.

— Освен ако не се откажеш.

— Да, но всеки може да те спре да побеждаваш. Но само ти можеш да спреш да се биеш.

— Предполагам.

— И все пак… — Замълчава, после решава да продължи: — Да се биеш, е по-трудно.

Както вече казах, остават четири седмици до деня, в който ще се бия с брат ми. Ще се бия с Боеца Рубен Улф. Чудя се какво ли ще стане, какво ще е усещането. Да се бием не в двора, а на ринга, под светлината на лампите, пред тълпа, която гледа, крещи и чака да се пролее кръв. Предполагам, че времето ще покаже. И тези страници.

Татко седи в кухнята сам, но сега вече не изглежда толкова смазан. Видът му е на човек, който се е съвзел. Бил е на ръба, но се е спасил. Според мен, когато загубиш гордостта си, дори само за миг, разбираш колко много значи тя. В очите му се е върнала някогашната сила. Къдравата му коса пада на масури над веждите.

Руб напоследък е станал тих.

Прекарва много време в мазето, освободено, както знаем, от Стив. По някое време мама го предложи на всеки един от нас, но никой не го искаше. Казахме, че долу става много студено, но истината е, че останалите вълци в къщата трябваше да се държим един за друг. Усещах го, откакто Стив се изнесе. Не бих го казал на глас. Никога не бих признал на Руб, че не поисках да се пренеса в мазето, защото щях да се чувствам твърде самотен без него. Или че ще ми липсват разговорите ни и начинът, по който ме дразни. Или че, колкото и противно да звучи, ще ми липсват дори миризмата на чорапите му и хъркането му.

Ето и миналата нощ се опитах да го събудя, защото това негово хъркане е направо пагубно за здравето ми. Оставя ме без сън, казвам ви. Или поне докато не стане отново ритмично, та да ме унесе. Ха! Хипноза, предизвикана от хъркането на Рубен Улф. Знам, че е безнадеждно, но човек свиква с всичко. И когато дразнителят изчезне, се чувства някак странно, не на себе си.

В крайна сметка госпожа Улф реши да използва мазето. Сега има там нещо като офис, в който се занимава със сметките.

В събота вечер обаче намирам там Руб, който седи на бюрото, а краката му са опънати на стола. Това е вечерта преди мача му с Убиеца Хари Джоунс. Издърпвам стола изпод краката му и сядам.

— Удобно ли ти е? — пита той и ме гледа злобно.

— Да. Хубав стол.

— Не се притеснявай за краката ми. Ще повисят малко заради тебе, голяма работа!

— Ах, горкичкият!

— Горкичкият, я!

Честна дума.

И това ми било братя.

Странни сме.

Тук, у дома, няма да ми отстъпи и сантиметър, но навън ще ме защитава до смърт. Плашещото е, че и аз съм същият. Всичките сме такива.

Във въздуха зейва пауза, преди да заговорим, без да се поглеждаме. Аз гледам някакво петно на стената и се чудя. Какво е пък това? Какво е, по дяволите?! Долавям, че Руб си е качил краката на бюрото и е подпрял брадичка на тях. Очите му сигурно са вторачени право напред, в старото циментово стълбище.

— Убиеца Хари — казвам.

— Да.

— Мислиш ли, че е добър?

— Може би.

И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, Руб тръсва:

— Ще им кажа.

Тези думи не водят до някаква реакция или раздвижване. Някак не мога да повярвам, че това, което казва, го е измислил току-що. Решил го е отдавна.

Единственият проблем е, че нямам представа за какво говори.

— Какво ще кажеш и на кого? — питам.

— Може ли наистина да си толкова тъп? — обръща се той към мен яростно. — На мама и татко, дръвнико!

— Не съм дръвник.

Мразя да ме нарича така. Дръвник. Може би повече, отколкото да ми вика педал. Това ме кара да се чувствам сякаш ям кремвиршка и пия бира и имам бирен корем колкото Еверест.

— Все едно — продължава той нетърпеливо. — Ще кажа на мама и татко за бокса. Писна ми да се крия.

Мълча.

Премислям чутото.

— Кога мислиш да им кажеш?

— Точно преди мача с теб.

— Да не си полудял?

— Какъв е проблемът?

— Те няма да ни позволят да се бием и Пери ще ни убие.

— Не, няма. — Той го е измислил. — Просто ще обещаем, че това е последният път, когато се бием помежду си.

Дали пък това не е част от желанието на Руб да се бие истински? Да каже на мама и татко? Истината?