Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

Веднага.

Съдията.

Думите му.

Тихи.

Гледам в краката си. Навсякъде другаде, но не и към Руб.

В задушливите секунди преди мача чакам. Не раздавам удари във въздуха, защото ще ми трябват всичките. Страхът, истината, бъдещето ме поглъщат. Прокрадват се в кръвта ми и аз съм вълк. Камерън Улф.

Чувам гонга.

С него ревът на тълпата нахлува в ушите ми.

Тръгвам напред и нанасям първия удар. Пропускам. Руб се извърта и ме уцелва в рамото. Няма предпазливи опити за опознаване, няма загряване и дебнене. Тръгвам агресивно с ъперкът. Улучвам го в брадичката. Ударът е болезнен, виждам го. Виждам го, защото го искам повече и той е тук, за да го боли. Той е тук, за да бъде бит, и аз съм единственият на ринга, който може да го направи.

Три минути на рунд.

Това е всичко.

Юмруци, болка и стръв да се задържиш на крака.

Улучвам брат си още веднъж, този път в корема. В отговор юмрукът му намира лявото ми око. Разменяме си удари кажи-речи целия рунд. Няма движение с краката, няма танци. Само юмруци. В края на рунда Руб ме уцелва в устата и я разкървавява. Главата ми отскача назад и пулсът в гърлото ми замира. Краката ми се подкосяват, но рундът е свършил. Отивам право в ъгъла си.

Чакам.

Искам.

Мачът е започнал и искам Руб да знае, че и той участва в него. Вторият рунд трябва да го убеди.

Вторият рунд също започва напрегнато. Руб пропуска два прави. Минавам в контраатака, но пропускам ъперкът. Руб започва да се ядосва. Опитва ново кроше, но се разкрива и аз нанасям най-добрия удар в живота си в челюстта му, после…

Той залита.

Той залита, а аз го притискам в неутралния ъгъл, нанасям удар след удар в лицето му и му сцепвам веждата. Той се съвзема и успява да се измъкне. Но не успява да ме улучи сериозно и някак си ми се удава да му се изплъзвам до края на рунда. Междувременно намирам още веднъж брадичката му. Добър удар. Наистина добър, и рундът е мой.

— Това е мач — казвам му.

Нищо повече. Руб само ме гледа.

В третия рунд е по-настървен и на два пъти ме притиска до въжетата, но само няколко удара достигат целта си. Чувам го как диша тежко, в моите дробове също не е останал въздух. Когато прозвучава гонгът, симулирам прилив на енергия и се запътвам право към ъгъла си. Поглеждам към Руб, докато Пери му говори. Има лицето на майка ни, когато става сутрин, готова за нова извънредна смяна. Лицето на татко онзи ден пред бюрото по труда. Лицето на Стив, който се бори за собствения си живот, но и за този на баща ни, когато просто казва: „Здрасти, татко“. Лицето на Сара, докато прибира прането от простора с моя помощ. В този миг това е и моето лице.

— Страх го е да не загуби — казва Бронята.

— Хубаво.

В четвъртия рунд Руб избухва.

Пропуска само веднъж, а аз на няколко пъти се откривам. Лявата му ръка е особено жестока и ме заковава в ъгъла. Само веднъж успявам да го намеря и отново го удрям в челюстта. За последен път.

В края на рунда отново съм притиснат във въжетата, почти безпомощен.

Когато удря гонгът, едва намирам ъгъла си, който сякаш е на мили разстояние, и тръгвам към него с преплитащи се крака. Падам. В ръцете на Бронята.

— Ей, приятел — чувам гласа му, кой знае защо от много далеч. Защо е толкова далеч? — Май няма да можеш да излезеш за последния. Стига ти толкова според мен.

Разбирам.

— Няма начин — казвам умолително.

Гонгът прозвучава отново и съдията ни извиква. Последно ръкостискане преди последния рунд. Винаги едно и също… до днес.

Това, което виждам, ме кара да се сепна.

Възможно ли е? — питам се. Да, защото Руб стои пред мен само с една ръкавица и очите му са приковани в моите. Сложил си е само едната ръкавица, лявата, както всеки път в задния двор. Стои пред мен и на лицето му се мярва нещо едва доловимо. Той е Улф и аз съм Улф, затова никога не бих казал на брат си, че го обичам. И той никога не би ми го казал.

Не.

Това е единственото, което имаме… Този е единственият начин.

Това сме ние. Това е начинът да го кажем, единственото ни средство да го изразим.

Това означава нещо. Има някакъв смисъл.

Връщам се.

В моя ъгъл.

Свалям със зъби лявата ръкавица. Давам я на Бронята, който я взема.

Мама и татко са някъде в тълпата и ни гледат.

Пулсът ми замира. Съдията крещи нещо. Стой.

Това ли вика? Не, не е „стой“, а „бой“, въпреки че… С Руб се гледаме. Той прави крачка напред. Аз също. Тълпата избухва.

Един юмрук с ръкавица. Другият гол.

Това е всичко.

Руб замахва и ме уцелва в брадата.