Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

— Дори ако накарате другите да се срамуват? — прекъсва го мама.

— Да се срамуват? — Руб й нанася удар право в лицето. — Не би го казала, ако видиш Камерън да се бие, да се изправя отново и отново! — Той почти крещи. — Щеше да паднеш на колене от гордост. И да казваш на хората, че това е твоето момче и че продължава да се бори, защото ти си го възпитала така.

Мама млъква.

Гледа втренчено през масата. Представя си го, но вижда единствено болката.

— Как можа да минеш през това? — пита ме умолително. — Как можеш да го правиш седмици наред?

— А ти как можеш? — питам я. Тя притихва.

— А ти как можеш? — обръщам се към татко.

Знам отговора.

Продължаваме да се изправяме, защото сме си такива. Не ме питайте дали е някакъв инстинкт, но всички ние го правим. Хората навсякъде го правят. Особено хора като нас.

Когато сме почти приключили, оставям Руб да нанесе нокаутиращия удар. И той го прави.

— Тази седмица е последният мач на Камерън. — Той си поема дълбоко дъх. — Само дето… — пауза — ще се бие с мен. Двамата ще се бием.

Тишина.

Гробна тишина.

Няма да ми повярвате, но все пак това се приема доста добре. Само Сара трепва.

— После отивам на полуфиналите — продължава Руб. — Не повече от три седмици.

Мама и татко като че вече са се посъвзели. Какво ли си мислят? — питам се. Вероятно най-вече, че са се провалили като родители, което изобщо не е вярно. Те не заслужават да бъдат упреквани, защото ние с Руб действахме на своя глава. Ако успеем, успехът ще е наш. Ако се провалим, провалът пак ще си е наш. Те нямат никаква вина. Светът няма никаква вина. Ние не бихме ги винили, не бихме понесли вината да се стовари върху тях.

Прикляквам до мама, прегръщам я и казвам:

— Извинявай, мамо. Много съжалявам.

Съжалявам.

Дали има смисъл?

Дали това ще я накара да разбере достатъчно, за да ни прости?

— Обещавам ви — продължава да ги убеждава Руб, — това е последният път, когато с Камерън ще се бием помежду си.

— Голямо успокоение! — най-сетне проговаря Сара. — Не можеш да се биеш с някого, който е мъртъв.

Всички я поглеждат внимателно, но никой не продумва.

Това е всичко.

Напрегнатата тишина се кълби в кухнята, докато не оставаме сами с Руб. Всички останали излизат. Първо Сара, после татко, накрая и госпожа Улф. Сега чакаме мача.

През следващите няколко дни продължавам да убеждавам себе си, че мога да го бия. Но не се получава. Най-многото, което постигам, е да повярвам, че искам да го бия, за да оцелея.

Когато в неделя вечер потегляме към склада, господин и госпожа Улф са с нас. Татко ни натъпква в пикапа си (аз съм натикан най-отзад).

Колата потегля бавно.

Потя се.

Страх ме е.

От мача.

От брат ми.

За брат ми и неговия мач.

По целия път дотам мълчим, само когато слизаме пред склада, татко проговаря:

— Гледайте да не се избиете.

— Няма.

В съблекалнята са решили, че Пери ще седи в ъгъла на Руб, а Бронята — в моя. Има много публика.

Чувам я, виждам я, докато вървя към моята съблекалня. Не се оглеждам за мама и татко, защото знам, че са там, а се концентрирам върху онова, което трябва да свърша.

В мръсната стаичка сядам за малко, докато други боксьори влизат и излизат. Разхождам се. Не ме свърта на едно място. Това е най-важният мач в живота ми.

Ще се бия с брат си.

И за брат си…

Няколко минути преди да изляза на ринга, спирам да забелязвам когото и да било. Лежа на пода със затворени очи и ръце до тялото. Ръкавиците докосват бедрата ми. Не виждам никого. Не чувам никого. Сам съм с мислите си. Около мен витае напрежение, притиска очертанията на тялото ми. Промушва се под мен и ме повдига…

Искам го, повтарям си. Искам го повече от него. Сцени от бъдещия мач се мяркат в съзнанието ми.

Виждам как Руб се опитва да ме улучи. Искам го.

Виждам как се снишавам и нанасям ответен удар. И още веднъж.

Виждам как се изправям накрая. Изправям се в края на една истинска битка. Не победа или загуба, а битка. Виждам Руб.

Искам го повече от него, повтарям си, и знам какво да правя. Наистина го искам повече, защото така трябва. Трябва…

— Време е.

Бронята стои до мен. Скачам на крака и гледам пред себе си. Готов съм.

Чувам как Пери крещи нещо, но само за секунда. Когато Бронята излиза през вратата, тълпата шуми както обикновено. Виждам я, усещам я, но не я чувам. Продължавам да вървя, вътре в себе си. Вътре в мача.

Прескачам въжетата.

Смъквам якето.

Не го виждам, но знам, че е там.

Но аз го искам повече.