Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

— Онова зеленото.

— Нямам представа.

— Авокадо?

— Много е голямо — казах.

— Какво е, по дяволите? — пак попита Октавия.

— На кого му пука? — подметна Руб, загледан в бирата. Етикетът й беше единственото зелено нещо, което привличаше погледа му.

— На татко е — казах, все така загледан в хладилника.

Никой от нас не помръдваше.

— Е, и?

— Отишъл е с мама и Сара да гледа мача на Стив. Може да си я потърси, когато се върне.

— Да, а може и да си купи още по пътя.

Гърдите на Октавия бръснаха рамото ми, когато се обърна и се отдалечи. Толкова беше хубаво, че се разтреперих.

Руб се пресегна и грабна бирата.

— Струва си да пийнем по глътка — заяви той. — Старецът е в добро настроение напоследък.

Прав беше.

Предната година по същото време татко беше доста отчаян, защото нямаше работа. Тази година имаше много и един-два пъти ме помоли да му помогна в събота. Помагах му, също и Руб. Баща ми е водопроводчик.

Всички седнахме на масата в кухнята.

Руб.

Октавия.

Аз.

И бирата, потна, насред масата.

— Е? — попита я Руб.

— Какво?

— Какво ще правим с тая бира, тъпо копеле такова?

— Я по-спокойно!

Усмихвахме се кисело.

Дори Октавия се усмихна, защото вече беше свикнала с начина, по който си говорехме с Руб, по-точно, по който Руб ми говореше.

— Да я разделим ли на три, или да си я подаваме? — продължи той.

Тогава Октавия я осени грандиозната идея.

— А ако я направим на ледени кубчета?

— Това някаква тъпа шега ли е? — попита Руб.

— Не, разбира се.

— Бирени ледени кубчета? — вдигна рамене брат ми и се замисли. — Какво пък, защо не. Доста е топло. Имаме ли от ония, пластмасовите неща? Нали се сещаш, с клечките.

Октавия вече ровеше из шкафовете и откри каквото търсеше.

— Намерих, ще стане! — засмя се тя. (Имаше хубава уста с прави, бели, секси зъби.)

— Добре.

Съвсем сериозно бяхме решили да пробваме.

Руб отвори бирата и се канеше да я налее — на равни части, разбира се. Аз го прекъснах.

— Дали първо да не ги измием?

— Защо?

— Защото стоят в тоя шкаф сигурно от десет години.

— И какво от това?

— Прашасали са, мухлясали…

— Не може ли просто да налея проклетата бира?

Отново се разсмяхме. Напрежението се разсея и най-сетне Руб наля три равни порции във формичките, после закрепи клечките, така че да стоят вертикално.

— Ето така — каза. — Бог е милостив. — И бавно тръгна към хладилника.

— В камерата — напомних му.

Той спря насред път, обърна се бавно и внимателно и попита:

— Наистина ли ме мислиш за толкова тъп, че да сложа обратно в хладилника бирата, която преди малко извадих оттам и налях във формите за лед?

— Откъде да те знам?

Той се обърна още веднъж, после продължи пътя си.

— Октавия, ще отвориш ли фризера? — Тя го направи. — Благодаря, съкровище.

— Няма защо.

Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме.

Останахме още малко в кухнята. Накрая Октавия се обърна към Руб:

— Прави ли ти се нещо?

При повечето момичета това беше покана да напусна. За Октавия обаче не бях сигурен. Въпреки това тръгнах да излизам.

— Къде отиваш? — попита Руб.

— Не съм сигурен.

Излязох от кухнята, взех си якето за всеки случай и излязох на верандата. Насред път подметнах:

— Може да ида на кучешките надбягвания. Или просто ще се помотая.

— Хубаво.

— Чао, Кам.

Погледнах за последен път Руб и крадешком хвърлих поглед към Октавия. И видях желанието в очите и на двамата. Октавия искаше Руб. Руб искаше да бъде с момиче. Толкова беше просто всичко.

— Чао — казах и излязох.

Комарникът се затръшна след мен.

Краката ми ме понесоха.

Нахлузих якето.

Топли ръкави.

Набрана яка.

Ръце в джобовете.

Добре.

Тръгнах.

Не след дълго вечерта завзе небето и градът се сниши. Знаех къде отивам. Без да го съзнавам, без да мисля. Просто знаех. Отивах към къщата на момичето. Едно момиче, което бях срещнал година по-рано на кучешките гонки.

Тя харесваше.

Харесваше.

Не мен.

Харесваше Руб.

Веднъж, докато говореше с него, дори ме нарече неудачник, а аз чух как брат ми я смаза с думи и я отблъсна.

В последно време често стоях пред къщата й, на отсрещната страна на улицата. Стоях, взирах се и се надявах. А когато пуснеха завесите, си тръгвах. Тя се казваше Стефани.

Онази нощ, която сега си спомням като нощта на ледената бира, стоях и гледах по-дълго от обикновено. Стоях и си представях как се връщам у дома с нея и й отварям вратата. Представях си го толкова ярко, че болката ме обръщаше с хастара навън. Стоях.