Елинор Катън - Светилата

— Нищо ми няма!

— Напротив. — Гаскоан пресуши чашата и я остави на нощното шкафче досами пронизаната с черна дупка възглавница. — Оставям те. Съжалявам, че изстрелът не постигна целта ти, и също така съжалявам, че начинът ти на живот надхвърля средствата, с които разполагаш. Благодаря за брендито.

Докато Гаскоан пресичаше фоайето на „Скарата“, вратата рязко се отвори и вътре забързано се втурна съдържателят Едгар Клинч. Секретарят на съда забави крачка, за да се разминат, ала Клинч изтълкува действията му превратно и се спря внезапно на прага, като му запречи пътя. Вратата се затръшна силно зад гърба му.

— Какво ще обичате? — попита съдържателят.

— Нищо, нищо, благодаря — отвърна любезно Гаскоан и го зачака да се дръпне, тъй че да си тръгне, без да се бутат.

Трясването на вратата обаче беше привлякло вниманието на помощника и той изскочи от стаичката си под стълбите.

— А, вие ли сте? — извика на Гаскоан. — Какви бяха тези изстрели? Джо Причард слезе бял като платно. Все едно е видял призрак.

— Недоразумение — измърмори неразговорливо секретарят на съда. — Най-обикновено недоразумение.

— Какви изстрели? — обади се Клинч, който не беше мръднал от мястото си.

Беше висок четирийсет и три годишен мъж със сламеноруса коса и благодушен, кротък вид. Дългите му мустаци бяха засукани с помада и не бяха посивели като косата му, която също беше обилно напомадена, разделена на път през средата и подстригана на нивото на ушите. Скулите му бяха изпъкнали като ябълки, носът му се червенееше, а профилът му беше заоблен. Очите бяха разположени толкова дълбоко, че почти изчезваха, когато се усмихнеше, а той се смееше често, както показваха бръчиците по лицето му. В момента обаче Клинч гледаше намръщено.

— Бях тук долу — заразказва помощникът. — Този господин тъкмо влизаше, когато прозвуча изстрел, и той хукна нагоре по стълбите. После се чу още един изстрел, втори. Канех се да се кача да видя какво става, но слезе Джо Причард и ми каза, че всичко е наред. Уличницата смазвала пистолета си и той гръмнал случайно, ама това обяснява само първия изстрел, нали?

Едгар Клинч плъзна поглед към Гаскоан.

— Втория път стрелях аз — рече секретарят на съда със зле прикрито раздразнение, не обичаше да го задържат против волята му. — След като стана ясно, че пистолетът е гръмнал случайно, произведох още един изстрел, за да проверя дали механизмът е наред.

— За какво са се скарали? — попита съдържателят.

— Въпросът е вече приключен.

— Джо Причард ѝ е посегнал, така ли?

— Поне оттук така звучеше — вметна помощникът.

Гаскоан го прониза със злобен поглед и после се обърна отново към Клинч.

— Никой не е посягал на уличницата. На нея ѝ няма нищо и въпросът е приключен, както вече ви казах.

Съдържателят присви очи.

— Странно колко често се случва някой пистолет да гръмне, докато собственикът му го смазва — рече той. — И колко често уличниците решават да смазват оръжието си, когато при тях има посетител. И то в моята странноприемница.

— Боя се, че не мога да ви помогна с мнение по въпроса — отвърна Гаскоан.

— Напротив, напротив! — възрази Едгар Клинч, като се поразкрачи и скръсти ръце на гърдите си.

Секретарят на съда въздъхна. Не му беше до грубиянски прояви на накърнено честолюбие.

— Какво точно е станало? — настоя Клинч. — Анна добре ли е?

— Предлагам ви да отидете да я попитате и да не губите и моето, и своето време. Нищо не ви пречи да го направите, както знаете, тя е горе.

— Не ми допада да ме правят на глупак в собствената ми странноприемница!

— Защо смятате, че ви правя на глупак?

Мустаците на Клинч затрептяха застрашително.

— Смея ли да попитам, господине, защо се заяждате?

— Струва ми се, че сте сбъркали адреса — отвърна Гаскоан. — По-скоро вие трябва да отговорите защо се заяждате.

— Причард!

— Това няма нищо общо с мен. Причард почти не го познавам.

Секретарят на съда се чувстваше в безизходица. Нямаше смисъл да спори с човек, който си е навил на пръста нещо, а по всичко изглеждаше, че Едгар Клинч само си търси повод за кавга.