Клинч се наежи.
— Дългът си е дълг!
— Бошлаф! По-скоро ѝ имате зъб.
— За какво да ѝ имам зъб?
— Не знам. Но явно трябва да разбера, за да мога да помогна на Анна.
Съдържателят отново избухна.
— Не ми говорете така! Нямате право! В собствената ми странноприемница!
— Държите се, все едно сте ѝ пазач! А къде бяхте днес следобед, когато тя беше в опасност? — попита одързостен Гаскоан. — Къде бяхте, когато тя се озова полумъртва насред пътя за Крайстчърч?
Този път Клинч не избегна страхливо обвиненията, а се стегна и вирна брадичка.
— Няма да търпя да ме поучавате — заяви той. — Нямате представа какво означава Анна за мен. Няма да търпя да ме поучавате!
Двамата се взряха един в друг като пуснати на арената бойни кучета, но в крайна сметка като че ли безмълвно приеха, че са се изправили пред достоен противник. Гаскоан и Клинч наистина не бяха толкова различни по нрав и дори в пререканията им се долавяше известно съзвучие — секретарят на съда държеше по-високата октава, по-чистия, ясен тон, а Клинч добавяше баса, бумтенето.
В природата на Едгар Клинч се забелязваше ясен кръговрат. Съдържателят беше едновременно любвеобилен и неуверен и тези качества, тъй като си противоречаха, пораждаха постоянен въртоп от притеснения. Той полагаше грижи за тези, които обичаше, само за да изиска от тях пълно признание за усилията си, а това на свой ред го изпълваше със срам, защото Клинч беше чувствителен за оттенъците на действията си и винаги изпитваше съмнение за стойността им, съответно се отказваше от очакванията си и удвояваше грижите, ала накрая установяваше, че жаждата му за признание също се е удвоила. По този начин съдържателят никога не беше в покой точно както жената, подчинена на ритъма на Луната.
Тъкмо по този начин се бяха развили и отношенията му с Анна Уедърел. Когато Анна пристигна от Дънидин, Клинч беше на седмото небе, за него тя беше най-прекрасното и най-измъчено създание на света и той се закле, че ще стори всичко по силите си, за да може Анна да познае най-сетне любовта. Задели ѝ най-хубавата стая, угаждаше ѝ и я глезеше, но го болеше, че тя не забелязва усилията му, а когато установи, че е сляпа и за обидата му, се разгневи. Гневът му беше неутолим и неутоляващ, не го подхранваше, той не беше от хората, които яростта крепи. Ядът му носеше само срам, оставяше го опустошен и още по-жаден за обич.
Анна дойде в Хокитика непразна, макар че коремът ѝ още не беше почнал да едрее и тялото ѝ с нищо не издаваше скритата в него тайна. Клинч я видя за първи път на Гибсъновия вълнолом, когато тя слезе от лодката, която я беше докарала от платнохода „На добър час“, хвърлил котва на стотина метра от брега. Денят беше ясен и студен. Устието на реката искреше, пристанът се огласяше от птичи песни. И до ден-днешен Клинч помнеше всяка подробност. Големия ореол на бонето с разветите от вятъра краища на панделката, ботушите до глезена, закопчаните ръкавици, плетената чанта. Трепкащата лилава рокля, която, както Клинч узна впоследствие, беше отпусната от Дик Манъринг, на когото Анна плащаше дневен наем, докато успее да си купи своя. Яркият цвят не ѝ отиваше, придаваше болнава бледнина на кожата, изпиваше блясъка на очите ѝ. За Едгар Клинч обаче Анна беше ослепителна. Ухилен до уши, той захлупи между дланите си тънката ѝ ръчица и я разтърси силно. Приветства я с добре дошла в Хокитика, предложи ѝ да я разведе из града и тя прие. След като нареди на хамалите да отнесат пътния ѝ сандък в „Скарата“, Клинч пое с Анна Уедърел по „Гуляйджийска“, изпъчил гърди, все едно придружава кралица.
Нямаше и месец, откакто той самият беше пристигнал в Хокитика. Все още не познаваше Дик Манъринг освен по име и беше излязъл да посрещне лодката с Анна, без да има уговорка нито с магната, нито с уличницата. (Манъринг се беше забавил в Дънидин и се върна в Хокитика чак след седмица — той предпочиташе да пътува с параход, а не с платноход.) При хубаво време Клинч често излизаше на брега и поздравяваше златотърсачите, които слизаха от корабите. Здрависваше се с тях, усмихваше се, канеше ги да се настанят в „Скарата“, като нехайно отбелязваше, че може да предложи изгодно намаление на тези, които приемат до половин час.
При кратката разходка от Гибсъновия вълнолом Клинч усещаше съвсем ясно нежния натиск на ръката на Анна върху лакътя си и когато пристигнаха в „Скарата“, установи, че едва ли не вече не може без нея. Примоли ѝ се да му окаже честта да обядват заедно, тя склони и от съгласието ѝ в гърдите му се разля такова блаженство, че той ѝ предложи най-хубавата и най-голяма стая в странноприемницата.
Читать дальше
