Вместо веднага да му плати, Анна му връчи бележка от Дик Манъринг и обзетият от великодушие съдържател я прие, без да задава въпроси. Когато най-сетне му се изясни, че тя изкарва хляба си с най-древния занаят, любовта му вече беше пуснала здрави корени. Пристигналият след седмица Манъринг се представи като работодател на Анна и в това си качество договори споразумение, съгласно което срещу скромна седмична такса уличницата щеше да получава закрила, ненатрапчив надзор, храна два пъти дневно и веднъж в седмицата топла баня. Последното беше необичаен лукс и както обясни мимоходом магнатът, впоследствие, щом младата жена се установи в града, то щяло да отпадне от уговорката. През първите няколко седмици обаче било необходимо да се подхранва усещането ѝ за разкош и да се удовлетворяват прищевките ѝ.
Клинч с радост пълнеше всяка неделя медното корито, колкото и трудоемко да беше това задължение. Обичаше да вижда Анна в коридора току-що изкъпана и с мокра коса, обичаше да минава край нея в салона в неделя вечер и да долавя млечния мирис на сапун от кожата ѝ. Обичаше да излива потъмнялата от мръсотия вода в канавката на улицата, като се надяваше, че в този миг Анна го гледа от прозореца си на горния етаж.
Неговите усилия в любовта бяха от майчински тип, тъй като човешката природа е такава, че даваме това, което най-силно желаем да получим, а Едгар Клинч копнееше за майка — съвсем невръстен беше останал сирак и след смъртта си майка му беше възкръснала в ума му като богиня с неопетнена добродетел и с неясен лик, все едно гледана през прозорец в мъглива нощ. Любовните му терзания обаче бяха осъдени да останат несбъднати, защото изискваха от обекта си изтънчена интуиция, каквато той самият не притежаваше. Едгар Клинч беше безнадежден романтик, но романтичните му пориви бяха обречени на крах: въпреки всекидневните му грижи Анна Уедърел оставаше сляпа за факта, че съдържателят я обича с цялата страст на самотното си отчаяно сърце. Държеше се любезно с него и поддържаше в ред стаята си, но не търсеше компанията му и ограничаваше разговорите им до банални тривиалности. От само себе си се подразбира, че нейното безразличие разпалваше въглените на увлечението му и ги струпваше на купчина, тъй че да горят по-дълго и с по-ярък пламък. Когато Манъринг подхвърли след месец, че глезотията със седмичната баня трябва да бъде преустановена, Клинч просто престана да вписва тази услуга в месечната сметка, но както преди продължи всяка неделя да изважда медното корито, да подрежда хавлиите и да носи вода.
През първите няколко месеца като че ли нищо не можеше да помрачи обожанието, което изпитваше към Анна. Занаятът ѝ не го отблъскваше, единственото му притеснение беше, че тя постоянно се излага на опасност и може да пострада. Щом узна, че Анна пуши опиум, и то почти всеки ден, вместо отвращение изпита по-скоро тъга и боязън. (Опитваше се да се убеди, че в някои кръгове опиатът минава за много моден и че той самият взима лауданум, когато го мъчи безсъние, нима имаше някаква разликата между опиума, направен на тинктура, и опиума от дима на лула?) Вместо да го прогонят, печалните привички на Анна го натъжаваха и в резултат на това той още по-силно желаеше да ѝ донесе щастие.
Когато стана ясно, че Анна очаква дете от друг, тъгата му отстъпи място на силна тревога. Клинч започна да се пита дали не е време да признае чувствата си. Може би трябваше да ѝ предложи брак. Навярно можеше да признае детето за свое и да се грижи за него, да станат истинско семейство.
Точно над този въпрос размишляваше Клинч един следобед в средата на зимата, когато отвън на верандата изтрополи нещо и се разнесе приглушен вик. Той отвори прозореца (беше на втория етаж, палеше камините в стаите), надникна и видя Анна просната на стъпалата. Тя бавно вдигна ръка и заопипва да хване парапета.
Съдържателят се спусна по стълбите, прекоси фоайето и отвори вратата — през това време Анна се беше изправила и бе прекосила верандата. Когато той излезе на прага, Анна тъкмо посягаше към дръжката, политна към него и за да не падне, го прегърна през врата. Отпусна се в обятията му и сгуши лице в яката му, носът и устата ѝ докосваха голата му шия. Клинч възкликна изненадано и замря. Струваше му се, че ако проговори или помръдне, ще развали магията и уличницата ще избяга. Надникна над рамото ѝ навън. Неделният следобед беше ясен, слънчев, улицата беше безлюдна. Не се виждаше жива душа. Никой не ги наблюдаваше. Той подхвана бързо Анна за кръста, пое си дъх, повдигна я леко и впи устни в бузата ѝ. За миг застина така, залепил устни върху страната ѝ. След това я повдигна още малко, отстъпи от прага, затвори вратата с крак, завъртя ключа и отнесе горе прималялата Анна.
Читать дальше
