— Пеша ли се прибра от Кънери? — попита Клинч.
Малко вероятно беше да е вървяла шест километра, след като не можеше да си държи главата изправена. Та тя едва се крепеше на краката си!
Анна измърка отново, като накъса звука на две, за да подскаже отрицание.
— А как си дойде?
— Мина Дик — промърмори тя.
Думите се точеха като петмез от устата ѝ.
Съдържателят пристъпи към нея.
— Дик Манъринг е минал през китайското селище?
— Аха.
Тя отново затвори очи.
— И те е докарал?
Но Анна не отговори. Отново беше заспала. Главата ѝ клюмна на ръба, скръстените на гърдите ѝ ръце паднаха с плясък във водата, сетне потънаха и пак се вдигнаха на повърхността.
Клинч продължаваше да стиска щипката злато в пръстите си. Внимателно положи роклята върху облегалката на стола и пусна златото в джоба си, като потри пръсти, все едно солеше, за да паднат прашинките.
— Оставям те да се къпеш — каза той и излезе.
Не се върна долу, а забързано прекоси коридора до стаята на уличницата и отключи със своя ключ. Щом влезе, направо се насочи към гардероба, където бяха дрехите ѝ. Анна имаше пет рокли, и петте бяха купени втора ръка и бяха извадени от товарен параход, претърпял корабокрушение. Клинч взе първо работната рокля. Ловко опипа шевовете и турнюра. Също като муселинената, и тази беше пълна със злато! Провери следващата, после другата — при всички беше така. Ха, пресметна наум той, Анна Уедърел криеше в роклите си истинско богатство!
Съдържателят седна на леглото.
Анна никога не ходеше с оранжевата рокля в китайското селище, това Клинч го знаеше със сигурност, но и оранжевата беше пълна със злато. Значи не ставаше дума за някаква сделка с жълтите, както беше решил в началото. Тази машинация надхвърляше границите на китайското селище. Може би дори и на Хокитика. Някой подготвяше голям удар.
Той се замисли. Възможно ли беше Манъринг да използва Анна, за да пренася тайно злато от кариерата без нейно знание? Не беше трудно, достатъчно беше да ѝ тикне в ръцете лула с опиум и да изчака да заспи, след това лесно можеше да пришие малко по малко златото в роклята. Може би… Не, не, беше абсурдно Манъринг да поеме такъв огромен риск, без да е сигурен в мълчанието на уличницата. Тя разнасяше със себе си стотици, дори хиляди лири, за бога! Не можеше да не знае. Магнатът не беше лекомислен, особено щом ставаше дума за пари. Не би оставил цяло състояние под грижите на обикновена блудница, без да се презастрахова. Сигурно държеше Анна с нещо, с някакъв дълг, с някакво обезпечение. Но какво би могла да предложи тя, което да служи като гаранция за подобно съкровище?
Клинч ядосано удари по покривката на леглото. Проклетият Манъринг! Какво безочие! Да замисли такава машинация, когато Анна живее под покрива на Клинч и се храни на масата му! Ами ако дойдеше приставът, ако претърсеше стаята ѝ? Кой тогава щеше да понесе отговорността? Да, помисли си Клинч, не само му се полагаше дял от печалбата, а и трябваше да бъде посветен в тайната! Китайците бяха вътре несъмнено. Ето това го вбесяваше. Навярно цяла Хокитика знаеше. Клинч изруга. Дик Манъринг можеше да върви по дяволите!
Чу в съседната стая плисък — Анна явно се беше събудила — и се запита дали да не прибере роклите от гардероба. Можеше да поиска за тях откуп от Манъринг. Да изчака Анна да се съвземе и да я разпита. Да я накара да си признае, да му се извини. Само че не му достигна смелост. Недоволството винаги го сковаваше, колкото и да го болеше от някоя несправедливост, неприязънта му рядко се проявяваше, оставаше само в ума му. Той излезе от стаята на Анна с натежало сърце, върна се долу и отключи вратата.
— Моля, приемете искрените ми извинения — рече Гаскоан.
Клинч премига.
— За какво?
— За намека, че може би не сте взели присърце интересите на госпожица Уедърел.
— А! Ами извинен сте.
— Довиждане.
Съдържателят прие раздялата разочаровано. Беше се надявал Гаскоан да остане още малко, поне докато помощникът се върне от обяд, и да обсъдят по-подробно въпроса. Не обичаше да изоставя някой спор, без да е постигнал помирение, а и освен това въпреки първоначалната си враждебност всъщност искаше да размени още няколко думи със секретаря на съда за дълга на Анна. Вчера следобед беше избухнал неволно. Но Анна го беше излъгала — беше заявила, че няма и шилинг в джоба си, а в роклите ѝ в гардероба имаше злато на стойност стотици, дори хиляди лири! Те още бяха тук, той проверяваше редовно, за да е сигурен, че златото не е изчезнало. Откъде накъде ще ѝ плаща разноските, след като тя разполага с несметни богатства? Защо да се грижи за нея, след като тя заговорничи срещу него и дори изрича неистини в очите му? Месеците мълчание го бяха озлобили и за миг озлоблението беше избликнало навън.
Читать дальше
