Сук Яншън беше десетина години по-млад от Кю Лон. Рехавите му вежди се спускаха рязко надолу и му придаваха леко сепнат вид. Очите му бяха големи, носът беше широк, а горната му устна беше с двойната извивка, наричана в поезията „Купидонов лък“. Макар да говореше развълнувано, той слушаше със застинало лице и заради този си навик минаваше за мъдър човек. Сук Яншън също беше гладко обръснат и носеше косата си на опашка, въпреки че всъщност беше върл противник на манджурската традиция и не питаеше и капчица любов към империята Цин — прическата му не беше признак за политически убеждения, просто от младини той беше свикнал да я носи така. Също като домакина си, беше облечен в сива памучна роба и дочен панталон, а отгоре беше пристегнал с колан черно вълнено палто.
Кю Лон за първи път чуваше имената Франсис Карвър и Кросби Уелс, но кимна мрачно, отдръпна се и приветства госта с добре дошъл в дома му, като настоя посетителят да се настани на почетното място край огъня. Поднесе му най-хубавата храна, която можеше да предложи, напълни вода за чай и се извини за оскъдното си гостоприемство. Продавачът на опиум мълчаливо гледаше как домакинът се суети насам-натам, сетне се поклони ниско, благодари за щедростта на Ах Кю, опита всяко от подредените пред него ястия и ги похвали. След като отхвърлиха формалностите, Сук Яншън се захвана да обясни причината за посещението си: както винаги, говореше оживено, с множество поетични преувеличения и народни мъдрости, чийто смисъл беше винаги красив, но невинаги много ясен.
В началото например отбеляза, че по всяко голямо дърво има изсъхнали клони, че най-добрите воини не са буйни и невъздържани и че понякога и най-хубавата цепеница може да подпали комина. Тези мъдрости, изредени една след друга в бърза последователност и без да е ясно за какво се отнасят, озадачиха домакина. Принуден да прояви пъргавия си ум, той отвърна с доста язвителната забележка, че везната си върви с теглилките, и така с помощта на поредната пословица подсказа, че гостът му говори несвързано и неразбрано.
Затова тук ще се намесим и ще предадем разказа на Сук Яншън по начин, който отразява точно съдържанието му, макар и без да се придържаме към стила му.
Ф
Ах Сук рядко ходеше в Хокитика. Предпочиташе да си стои в колибата в Кънери, която беше обзавел като салон с канапета с разхвърляни възглавници и с провесени драперии по стените, за да поглъщат и спират тежкия пушек, който се издигаше от лулите, мангалите, газениците и огнището. Пушалнята му вдъхваше сигурност — това впечатление се дължеше най-вече на топлия задух вътре — и Ах Сук беше свикнал с нейния уют. През последния половин месец обаче му се беше наложило да слезе до устието на реката цели пет пъти.
Сутринта на четиринайсети януари (дванайсет часа преди Анна Уедърел да се окаже на прага на смъртта) Ах Сук получи известие от Джоузеф Причард, че дългоочакваната пратка опиум най-сетне е пристигнала. И тъй като запасите на Ах Сук бяха почти изчерпани, той нахлупи шапката и се отправи към Хокитика.
В аптеката на Причард купи двеста грама опиум, като плати с чисто злато. Щом излезе на улицата, скрил опакованата в хартия бучка опиат на дъното на торбата си, Ах Сук усети, че лятото дава какви ли не възможности, нещо, което утрините в Хокитика рядко предлагаха. Слънцето грееше силно, вятърът от Тасманово море изпълваше въздуха със солен мирис. Тълпите минувачи изглеждаха в необичайно добро разположение на духа и когато той прескочи канавката, един златотърсач му кимна и му се усмихна. Одързостен от този случаен жест на добра воля, Ах Сук реши да не си тръгва веднага за Кънери. Щеше да убие час-два с ровичкане из сандъците с изхвърлени от морето вещи на вехтошарския пазар на улица „Танкред“. След това дори можеше да си купи парче месо и да си свари у дома супа.
Но на ъгъла на „Танкред“ спря като закован: радостното му настроение се изпари на мига. В другия край на улицата стоеше човек, когото Ах Сук не беше виждал повече от десет години и за когото беше убеден, че никога повече няма да зърне.
Старият му познайник се беше изменил много от последната им среща. Горделивото му лице беше обезобразено от немалък белег и годините каторга бяха издули мускулите на гърдите и мишниците му. Осанката му обаче си беше същата, той стоеше с леко отпуснати рамене и с ръце на кръста. (Колко странно, помисли си по-късно Ах Сук, че дори когато тялото се промени, когато повехне и се покори на старостта, жестовете си остават непроменени, все едно са истинският съсъд, вазата за цветето на тялото. Единствено Франсис Карвър можеше да стои с леко издаден напред ханш и провиснали рамене — тази поза би предизвикала подигравки у всеки друг. Само че благодарение на своето излъчване — мрачно, тежко, внушително — Карвър можеше да си позволи да не обръща внимание на правилата, на които другите се подчиняваха заради своята посредственост.) Карвър се поизвърна да огледа улицата и Ах Сук отскочи настрани, за да се скрие. Облегна се върху грубо рендосаната чамова стена на бакалията и за миг замря, за да се укроти сърцето му.
Читать дальше
