Той пристъпи напред и дори протегна ръка да спре Гаскоан. Искаше му се да го помоли да не тръгва, не му се оставаше сам. Но каква причина би могъл да изтъкне, за да убеди секретаря на съда да остане? За да спечели време, съдържателят попита:
— Къде отивате?
Въпросът подразни Гаскоан. Колко груб беше животът в края на цивилизацията! Всеки ти се бърка в работите! Не беше като в Париж или Лондон, където човек можеше наистина да остане сам и да се радва на лукса да бъде непознат навсякъде.
— Имам среща — отвърна той нелюбезно.
— С кого? За какво?
Гаскоан въздъхна. Въпросите му бяха досадили неимоверно и Клинч го гледаше едва ли не нацупено, все едно му се сърдеше, че си тръгва! Та те се познаваха от няма и десет минути!
— Имам среща с една дама — отговори той, — ще ходим на пазар за шапки.
Истинен Лунен възел 5 5 Точка, в която орбитата на Луната се пресича с еклиптиката. — Б.пр.
в Дева
В която Кю Лон на три пъти бива прекъсван, Чарли Фрост проявява неотстъпчивост и за всеобща изненада Сук Яншън посочва заподозрян.
В мига, в който Гаскоан се раздели с Едгар Клинч и твърде нелюбезно затръшна зад гърба си вратата на „Скарата“, Дик Манъринг и Чарли Фрост слизаха от лодката на каменистия бряг в Кънери. Търговецът Харалд Нилсен се приближаваше бързо пеша към същото място: тъкмо беше подминал дървената табелка, указваща, че до селището му остават два километра, окуражителен надпис, вдъхнал му сили да ускори крачка и да продължи да шиба с бастуна мократа трева край пътя. Целта и на тримата беше да стигнат китайското селище в Кънери и там да проведат разговор със златаря Кю Лон, който току-що беше обезпокоен — за първи, но не и за последен път този ден — от появата на неочакван посетител.
Името „китайското селище“ беше малко подвеждащо за шепата палатки и каменни колиби, разположени на стотина метра нагоре по реката над находищата на Кънери, тъй като, макар всичките му обитатели да бяха от Кантон и повечето да бяха родени в Гуанджоу, те едва ли бяха достатъчно да образуват истинско село — по това време тук живееха едва петнайсетина китайци. Домът на Кю Лон се виждаше отдалече заради хубавия комин, иззидан от печени тухли. Каменната пещ, над която се извисяваше той, беше направена като мъничка топилня с лято чугунено горнило, а над нея, в средата на едностайната колиба, беше измайсторено пръстено ложе, на което Кю Лон спеше нощем, защото то дълго пазеше топлината от горелия през деня огън. Когато топеше намереното през седмицата злато, той пълнеше огнището с въглища, тъй като, въпреки че бяха скъпи, те отделяха повече топлина от кокса, днес обаче тигелът и духалата бяха оставени настрани и в огнището бяха хвърлени няколко дебели цепеници — да поддържат огъня.
Кю Лон беше набит, с широки гърди и силни мишци. Лицето му беше почти четвъртито, във вътрешните ъгълчета очите му бяха кръгли, но постепенно се издължаваха към скулите. Усмихнеше ли се, в устата му зейваха дупки, липсваха два предни зъба и няколко кътника на долната челюст. С щърбавата си усмивка напомняше на сменящо млечните си зъби дете и това сравнение навярно щеше да допадне на златаря, понеже той имаше остър поглед, пъргав ум и слабост към язвителна самоирония. Заговореше ли за себе си, неизменно обрисуваше един твърде немил образ и този му навик беше подчинен на желанието да прояви чувство за хумор, но въпреки това издаваше една изключително уязвима самопреценка. Кю Лон съдеше действията си по свое мерило за съвършенство, на което робуваше, а в резултат на това никога не беше доволен от усилията си и от техните плодове и като цяло беше склонен към пораженство. Оттенъците на характера му оставаха незабелязани за поданиците на Британската корона, с които Кю Лон обменяше не повече от осемдесет-сто думи, но сред своите сънародници той беше известен с циничния си хумор, меланхоличния дух и всеотдайното преследване на недостижимите си идеали.
Беше пристигнал в Нова Зеландия по договор. Срещу билета за връщане до Гуанджоу се беше съгласил да се откаже от по-големия дял от заплащането си в полза на компанията. Заради това условие в договора, който и без това беше твърде неизгоден и не подлежеше на промяна, Кю Лон нямаше никакъв шанс да забогатее, ала въпреки това се трудеше старателно и съвестно. Мечтата му, която, уви, нямаше как да осъществи, беше да се върне в Гуанджоу със седемстотин шейсет и осем шилинга в джоба и с тях да изкара до края на дните си. (Беше се спрял точно на тази сума не само заради благоприятното предзнаменование — произнесена на китайски, тя звучеше като „вечно богатство“, — но и защото знаеше, че работи по-усърдно, ако пред себе си има поставена цел.)
Читать дальше
