Гаскоан замълча. Анна отиде да вземе брендито от гардероба, а той седна на леглото и запали цигара. За миг бяха като жива картина, един от онези портрети, които рисуват върху чинии и ги продават по панаири като образи от едно време: мъжът с ръце на коленете, с наведена глава и с увиснала от пръстите цигара, жената с ръка на кръста, тежестта на тялото пренесена върху единия крак, пълни му чашата. Но те не бяха любовници и това не беше тяхното гнездо.
Той дръпна отново от цигарата и затвори очи. За да го разведри, Анна се обади:
— Чакам с нетърпение изненадата си.
Тя не беше излъгала Джоузеф Причард, наистина имаше намерение да ходи с една жена на пазар за шапки. Гаскоан беше уредил частна консултация с някаква дама с изтънчен вкус и в крак с модните тенденции, беше платил от джоба си и беше настоял, че подробностите около уговорката и самоличността на дамата са изненада. За първи път някой подготвяше изненада за Анна и това я изпълваше едновременно с възторг и ужас, въпреки това тя му беше благодарила мило за вниманието.
Гаскоан не отговори и тя додаде:
— Дамата долу ли е?
Той най-сетне изплува от мислите си. Въздъхна.
— Не, уговорихме се да те заведа при нея. В салона на „Скитническа слука“, но може да почака десет минути. Не, тя вече чака от десет минути. — Гаскоан потри лице. — Шапките могат да почакат.
— За какво се чудиш?
— Моля?
— Преди малко каза: „Чудя се…“, и не довърши изречението.
През този половин месец бяха станали доста близки, както често се случва след споделени тежки премеждия, но Анна още не можеше да се отпусне да го нарече Обер. Гаскоан и не настояваше тя да използва малкото му име, тъй като по принцип харесваше условностите на доброто възпитание и се ласкаеше, когато към него се обръщат по фамилия.
— Не съм сигурен какво да мисля — рече той.
Взе от нея чашата, но не отпи, изведнъж го беше обзела силна печал.
Обер Гаскоан усещаше товара на безпокойството много по-силно от повечето хора. Когато беше разтревожен, както сега заради необяснимия изстрел на пистолета, го връхлитаха мощни чувства — смайване, отчаяние, гняв, скръб — и той им се отдаваше с готовност, понеже те насочваха тревогата му навън и в известен смисъл изпускаха напрежението, което изпитваше вътре в себе си. Беше си спечелил славата на непоклатим и здравомислещ мъж в критични моменти — така се беше представил и този следобед, — но бързо рухваше, след като кризата отминеше. Все още не можеше да укроти ръцете си, макар че треперенето се беше появило чак след като той пусна уличницата от обятията си.
— Исках да те питам нещо — рече Анна.
Гаскоан разклати брендито в чашата.
— Да?
Тя се върна при шкафа и сипа един пръст и на себе си.
— Закъснявам с наема. Дължа за три месеца. Сутринта Едгар заплаши, че ще ме изхвърли.
Анна млъкна, обърна се и впи очи в него. Той тъкмо всмукваше от цигарата и тъй като дробовете му бяха пълни с дим, с жест попита за каква сума става въпрос.
— За десет шилинга на седмица с осигурена храна и баня всяка неделя — отвърна Анна. (Гаскоан издиша дима.) — За три месеца това прави… Чакай да пресметна… шест лири.
— Три месеца — повтори той.
— Глобата ме разори — продължи тя. — Пет лири на съда… Толкова изкарвам на месец. Останах без пари.
Тя зачака.
— Работодателят ти не ти ли плаща наема?
— Не. Аз си го плащам направо на Едгар.
— На съдържателя?
— Да, Едгар Клинч.
— Клинч ли? — Гаскоан вдигна поглед. — Този, който е купил имота на Кросби Уелс.
— Къщата.
— Та той току-що се е сдобил с цяло състояние! Какво значение имат за него шест лири?
Анна вдигна рамене.
— Каза ми да ги намеря отнякъде. Веднага.
— Сигурно се опасява какво ще стане в съда — рече Гаскоан. — Най-вероятно го е страх, че ще се наложи да върне парите, ако уважат иска.
— Не ми даде обяснения — отвърна Анна. (Тя още не беше научила за внезапната поява в четвъртък следобед на вдовицата и не знаеше, че има опасност продажбата на имуществото на Уелс да бъде обявена за нищожна.) — Но заяви, че говори сериозно.
— Не можеш ли да го умилостивиш по някакъв начин?
— По никакъв — отсече надменно тя. — Аз съм в траур. Детето ми е мъртво и скърбя. Вече не се занимавам с това.
— Може да си намериш друга работа.
— Няма работа. Мога единствено да шия, а тук такива умения не се търсят. Жените са малко.
— Може да кърпиш — предложи той. — Чорапи, копчета. Да сменяш яки. Златотърсачите сигурно имат нужда.
Читать дальше
