Гаскоан не познаваше Стейнс, тъй като беше пристигнал наскоро в Хокитика, ала сега, докато наблюдаваше Анна, изведнъж усети силен интерес към него.
— Възможно ли е господин Стейнс да ви желае злото?
— Не!
— Вярвате ли му?
— Да. Колкото и на…
Не довърши сравнението.
— Любовник ли ви е?
Анна се изчерви.
— Той е най-богатият човек в Хокитика. Ако още не сте чули за него, със сигурност ще чуете. Емъри Стейнс. Почти целият град е негов.
Погледът на Гаскоан отново се премести, този път многозначително, към искрящата купчина злато, за най-богатия човек в Хокитика тя навярно не представляваше нищо особено.
— Любовник ли ви е? — повтори той. — Или клиент?
Анна не отвърна веднага.
— Клиент — рече накрая едва чуто.
Гаскоан сведе почтително глава, все едно му беше казала, че онзи е починал. Тя побърза да добави:
— Той е златотърсач. Така е натрупал богатството си. Но е родом от Нов Южен Уелс, също като мен. Всъщност дойдохме с един кораб през Тасманово море, „Щастлив вятър“.
— Разбирам. Добре, в такъв случай, щом той е толкова богат, навярно това злато е негово.
— Не — възрази уплашено Анна. — Той не би го направил.
— Какво не би направил? Не би ви излъгал?
— Не би…
— Не би ви използвал като товарно добиче да пренасяте злато контрабанда?
— Къде да го пренасям? Аз не заминавам. Никъде нямам намерение да ходя.
Гаскоан дръпна от цигарата.
— Тръгнали сте си от дома му през нощта, нали така?
— Възнамерявах да се върна. И да остана там до сутринта.
— Но сте си тръгнали, без той да разбере?
— Възнамерявах да се върна.
— Въпреки че той навярно ви е платил да останете до сутринта.
— Казах ви вече, мислех, че ще отсъствам за малко.
— Само че сте изгубили съзнание.
— Сигурно съм припаднала.
— Не го вярвате.
Анна загриза устни.
— О, нищо не се връзва! — извика тя след малко. — Нито златото, нито опиумът. Как съм попаднала на пътя? На студа, съвсем сама, в покрайнините на града?
— Предполагам, че това, което изпитвате под въздействието на опиата, също едва ли се подчинява на логиката.
— Да, така е.
— Но по този въпрос с радост ще ви се доверя, тъй като лично аз никога не съм докосвал опиум.
Водата завря. Гаскоан пъхна цигарата в устата си, взе парцал и свали чайника от огъня. Докато наливаше водата върху чаените листа, попита:
— А китаецът? Нали опиумът е от него?
Анна потърка лице така, както уморено дете разтрива очи с юмручета: несръчно.
— Снощи не съм се виждала с Ах Сук. Казах вече, пуших в стаята си.
— Но опиумът е бил от него!
Секретарят на съда сложи чайника на подставка отстрани.
— Е, да. Но колкото е от него, толкова е и от Джоузеф Причард.
Гаскоан седна отново.
— Господин Стейнс сигурно се пита какво е станало с вас, след като сте го изоставили в леглото и не сте се върнали. Макар че днес не дойде да плати гаранцията ви. Както и работодателят ви.
Говореше силно, за да изтръгне Анна от унеса на умората ѝ, остави чинийката рязко, тъй че чашката издрънча, после я плъзна със стържене по масата.
— Това си е моя работа — отвърна Анна. — Ще отида да се извиня веднага щом…
— Щом решим какво ще правим със златото — довърши вместо нея Гаскоан. — Да, трябва да се извините.
Настроението му отново се беше сменило, изведнъж той се беше разгневил. Не беше намерил ясно обяснение защо роклята е била подплатена със злато, как Анна се е озовала в безсъзнание на пътя, нито пък дали тези две събития са свързани по някакъв начин. Беше сърдит, че не може да разгадае тази главоблъсканица, и за да укроти яда си, стана надменен, това му даваше известно усещане, че владее положението.
— Колко струва това? — попита Анна и посегна отново да докосне купчината. — Долу-горе. Аз нямам око да преценя.
Гаскоан смачка цигарата в чинийката си.
— Според мен въпросът е не колко, а кой и защо. Чие е златото? От чие находище идва? И къде е трябвало да стигне?
Ф
Онази първа вечер се споразумяха да скрият златото. Решиха също така, ако някой попита Анна защо е заменила обичайната си рокля с нова, по-строга, тя да отговори съвсем чистосърдечно, че възнамерява със закъснение да пази траур за смъртта на нероденото си дете и че е купила на старо рокля, изхвърлена на брега от някой потънал кораб. Всичко си беше вярно. Ако някой поискаше да види предишната рокля или проявеше любопитство къде е тя сега, Анна трябваше веднага да съобщи на Гаскоан, тъй като задалият тези въпроси несъмнено би трябвало да знае за скритото под воланите злато, както и за неговия произход, а вероятно и за местоназначението му.
Читать дальше
