— Облечете я — рече Гаскоан.
Загледа как Анна приглажда дрехата върху коляното си. Агата беше по-ниска, трябваше да отпуснат подгъва. Но дори и след това пак щяха да се показват няколко пръста от глезените на уличницата и може би дори краят на кринолина ѝ. Щеше да изглежда грозно, но просяците не бива да имат претенции, а тази вечер Анна беше просякиня. Той се обърна отново към камината и разръчка пепелта.
Само тази рокля на Агата му беше останала. Другите, прибрани в ухаещия на камфор кедров сандък, бяха изчезнали, след като параходът заседна в плитчините, каютите първо бяха плячкосани, а после наводнени, тъй като корабът се килна на една страна и водата го заля. За Гаскоан тази загуба беше по-скоро благословия. Той пазеше портрета на Агата, нищо друго не му трябваше. Щеше да прояви нужното уважение към паметта ѝ, ала беше млад, кръвта му кипеше, беше решен да започне отначало.
Докато Анна се преобличаше, огънят се разгоря. Гаскоан се взираше с присвити очи в роклята. Стоеше ѝ зле, както беше стояла и на жена му. Анна усети погледа му.
— Сега вече мога да обявя траур — рече тя. — Никога не съм имала черна рокля.
Обер Гаскоан не я попита кого ще жали и дали смъртта е настъпила скоро. Напълни чайника и го сложи на куката.
Предпочиташе да дава тон в разговорите, а не да следва темата и темпа на събеседника си, не му пречеше да си мълчи, докато не му дойде желание да заговори. С интуицията си на уличница Анна Уедърел явно долови тази особеност на характера му. Не го заприказва, не го следеше с поглед, докато той се суетеше с обичайните си вечерни задължения — да запали свещите, да напълни табакерата, да смени калните ботуши с обувки за вътре. Тя взе подплатената със злато рокля, отнесе я на масата и я разстла отгоре. Роклята тежеше. Златото беше прибавило поне два килограма към тежестта на тъканта и Анна се помъчи да пресметне стойността му. Държавата купуваше чистото злато срещу три лири за унция, а в килограма имаше поне трийсет и пет унции. Колко правеше това общо? Тя се опита да си представи колонката с цифри, но те се размиваха пред очите ѝ.
Докато Гаскоан нареждаше по-дебели цепеници — да държат огъня, и слагаше чаени листа в цедката, Анна огледа роклята. Който беше скрил златото, очевидно имаше опит с иглата и конеца, беше или жена, или моряк. Беше шил внимателно. Златото беше прикрепено по корсета, пришито към воланите и разпределено поравно по подгъва, досега тя не беше усетила допълнителната тежест, защото често слагаше оловни топчета отдолу на кринолина, за да не се вдига от вятъра.
Гаскоан се приближи към нея. Извади ножа да разреже корсета, държеше го като касапин и Анна недоволно изсумтя.
— Моля ви — рече тя. — Не знаете как, дайте на мен.
Той се поколеба, но в крайна сметка ѝ подаде ножа и се отдръпна. Тя работеше бавно, искаше да запази роклята, първо разши подгъва, след това продължи нагоре по воланите, издърпваше конеца с върха на ножа и изтупваше златото на масата. Когато стигна до корсета, направи малък срез под банелите и след това пъхна пръсти да извади златото, тук то беше скрито в торбички. В затвора точно те бяха напомнили на Гаскоан за ризница.
Изваденото злато блестеше. Анна го събра в средата на масата. Внимаваше течението, което полъхваше изпод вратата, да не събори нито една песъчинка. При всяко добавяне на нова шепа или отделно късче самородно злато захлупваше длани върху купчинката, сякаш да се сгрее на пламъка му. Гаскоан я наблюдаваше намръщено.
Накрая тя приключи, роклята беше изпразнена.
— Ето! — Анна взе късче долу-горе с размерите на последната става на палеца му и го побутна към него. — Една лира и един шилинг, не съм забравила.
— Няма да докосна това злато.
— Плюс черната рокля — добави Анна и се изчерви. — Не искам подаяния.
— Може и да ви потрябват — отвърна той. Седна на ръба на леглото и бръкна в джоба на гърдите си за цигарите. Отвори сребърната табакера, извади една цигара и внимателно я запали, чак след това, след като дръпна няколко пъти, се обърна и попита официално: — За кого работите, госпожице Уедърел?
— Питате ме на кого са момичетата ли? На Манъринг.
— Не го познавам.
— Сигурно сте го виждали. Много дебел. Собственикът на „Уелският принц“.
— Да, виждал съм там един дебел мъж. — Гаскоан дръпна от цигарата. — И той добър работодател ли е?
— Избухлив е, но като цяло условията му са справедливи.
— Той ли ви дава опиума?
— Не.
Читать дальше
