— А знае ли за него?
— Да.
— Откъде го купувате?
— От Ах Сук.
— Кой е той?
— Един китаец. Единак. Държи пушалнята в Кънери.
— В какъв смисъл единак? Не е женен?
— Не, не. Така викат тук на златотърсачите, които работят сами.
Гаскоан прекъсна за миг разпита, за да дръпне от цигарата. После добави:
— И този китаец държи пушалня в Кънери, така ли?
— Да.
— И вие ходите при него?
Тя присви очи.
— Да.
— Сама.
Думата прозвуча обвинително.
— В повечето случаи. — Анна го гледаше намръщено. — Понякога си купувам и за вкъщи.
— А той откъде го взима? Сигурно от Китай.
Тя поклати глава.
— Продава му го Джо Причард. Аптекарят. Аптеката му е на „Калайджийска“.
Гаскоан кимна.
— Познавам го. В такъв случай обаче се чудя защо ходите при китаеца, щом може направо да си купувате опиум от господин Причард.
Анна вирна леко брадичка или пък просто потрепери, той не можа да прецени.
— Не знам.
— Не знаете?
— Да.
— Кънери е доста далеч, за да биете толкова път само за да се напушите.
— Навярно сте прав.
— А аптеката на господин Причард е на не повече от десет минути от „Скарата“. Даже по-малко, ако човек върви бързо.
Тя сви рамене.
— Защо ходите в китайското селище в Кънери, госпожице Уедърел?
Гаскоан зададе въпроса язвително, струваше му се, че знае отговора, но искаше да го чуе от нея.
Лицето ѝ беше застинало като камък.
— Може би там ми харесва.
— А! Може би там ви харесва…
(За бога! Какво го беше обзело? Какво му влизаше в работата дали блудницата има вземане-даване с китайците? Какво му влизаше в работата дали ходи в Кънери сама, или с придружител? Тя беше уличница! Беше я видял за първи път тази вечер! За миг се почувства неловко, после, почти едновременно, го прободе гняв. Той потърси утеха в цигарата.)
— Манъринг — рече, след като издиша дима. — Онзи, дебелият. Можете ли да го напуснете?
— След като си платя дълга.
— Колко дължите?
— Сто лири. Или малко повече.
Изпразнената рокля лежеше между тях като одрана кожа. Той се взря в блестящата купчина, очите на Анна също се спряха на нея.
— Ще бъдете изправена, разбира се, пред съда — рече Гаскоан, без да отделя поглед от златото.
— Да, задето са ме намерили в нетрезво състояние на публично място. Само ще ме глобят.
— Не, ще ви съдят за опит за самоубийство. Тъмничарят го потвърди.
Тя зяпна.
— Опит за самоубийство ли?
— Не сте ли се помъчили да сложите край на живота си?
— Не съм! — Анна скочи. — Кой го казва?
— Дежурният пристав, който ви е намерил.
— Това е нелепо!
— Боя се, че е записано черно на бяло — отвърна той. — И ще трябва да дадете показания.
Анна не отговори веднага. След това избухна:
— Всички мъже искат техните блудници да са нещастни, всички!
Гаскоан издиша тънка струйка дим.
— Повечето уличници са нещастни — рече той. — Простете, но изтъквам самата истина.
— Как може да ме обвинят в опит за самоубийство, без да са ме питали дали… Как е възможно? Къде е…
— Доказателството?
Гаскоан я изгледа жалостиво. Скорошният сблъсък със смъртта беше оставил отпечатък върху лицето и тялото ѝ. Кожата ѝ беше восъчнобледа, косата изглеждаше изтощена и мазна. Анна разсеяно подръпваше ръкавите на роклята и изведнъж се олюля, тръпка разтърси цялото ѝ тяло.
— Тъмничарят смята, че не сте с всичкия си — рече Гаскоан.
— Не съм разменила и дума с Шепард, откакто съм стъпила в Хокитика — отвърна тя. — Изобщо не го познавам.
— Той спомена, че неотдавна сте изгубили дете.
— Изгубила съм! — възкликна презрително Анна. — Изгубила!
По-безлична дума не можа ли да намери?
— Друга ли бихте използвали?
— Да.
— Детето ви е било отнето?
На лицето ѝ се изписа ожесточение.
— Беше изкарано с ритници от утробата ми! И то от… от собствения му баща. Но това Шепард едва ли ви го е казал.
Гаскоан замълча. Хвърли на пода цигарата, макар че още не я беше допушил, стъпка пламъчето с тока на обувката и запали друга. Анна седна отново. Зарови ръце в тъканта на разстланата на масата рокля. Поглади я нежно. Гаскоан се взираше в гредите, а Анна — в златото.
Този изблик беше съвсем нетипичен за нея. По нрав Анна беше съзерцателна и вглъбена, рядко говореше за себе си и патетичността ѝ беше чужда. Колкото и парадоксално да звучи, занаятът ѝ изискваше най-строга скромност. Тя беше длъжна да се държи мило и състрадателно дори когато отсрещната страна не се нуждаеше от състрадание и не заслужаваше милост. Мъжете, благодарение на които си изкарваше хляба, рядко проявяваха любопитство към нея. Ако изобщо си отвореха устата, говореха за други жени, за изгубените любими, за изоставените съпруги, за майките, сестрите, дъщерите и повереничките си. Точно тях търсеха те в Анна, макар и не само тях, тъй като всъщност търсеха в нея и самите себе си: тя беше отразен мрак и в същото време светеше с чужда светлина. Нейната окаяност беше изключително успокояваща.
Читать дальше
