Анна протегна пръст да докосне едно късче злато в купчината. Знаеше, че трябва да се отблагодари на Гаскоан както се полага, задето е платил гаранцията: той беше поел немалък риск с лъжата пред тъмничаря, със запазването на тайната ѝ и с поканата да дойде в дома му. Анна усещаше, че Гаскоан очаква нещо. Той седеше като на тръни. Въпросите му бяха резки и дори груби — сигурен знак, че вниманието му е отвлечено от надеждата за полагащата му се отплата — и когато Анна заговореше, я поглеждаше и после бързо отместваше очи, сякаш думите ѝ му бяха неприятни. Анна взе късчето и го завъртя в дланта си. Повърхността му беше шуплеста, на дупки, все едно е било хвърлено в тигела и тъкмо когато е започнало да се топи, е било извадено.
— Аз бих казал — поде Гаскоан, — че някой е знаел за намерението ви да пушите снощи опиум. Изчакал е да изпаднете в безсъзнание и след това е пришил златото в роклята.
Тя се намръщи, но не към него, а към бучицата в ръката си.
— И защо го е направил?
— Не знам — отвърна той. — С кого бяхте снощи, госпожице Уедърел? И колко ви плати той?
— Не, в това няма смисъл — рече Анна, като пренебрегна въпроса му. — Според вас някой е свалил роклята от мен, пришил е златото внимателно, после пак ме е облякъл и си е дал всичкия този труд само за да ме захвърли на пътя?
— Наистина звучи невероятно — съгласи се Гаскоан. Той смени посоката. — Добре, кажете ми тогава откога притежавате тази дреха?
— От пролетта. Купих я втора ръка, била е плячкосана от потънал кораб.
— Колко други притежавате?
— Пет, не, четири. Но те не са за работа. Само с тази излизам вечер, заради цвета. Имах една по-широка, когато бях в положение, но тя вече не ставаше за нищо след… след като детето почина.
Настъпи миг мълчание.
— Дали е било пришито наведнъж? — обади се замислено Гаскоан. — Или в течение на определен период от време? Предполагам, няма начин да се разбере.
Анна не отговори. Той вдигна очи и улови погледа ѝ.
— С кого бяхте снощи, госпожице Уедърел? — попита отново секретарят на съда и този път тя не можеше да се направи, че не е чула въпроса му.
— С мъж на име Стейнс — отвърна тихо.
— Не го познавам. Той е бил с вас в пушалнята за опиум, така ли?
— Не! — възкликна Анна. — Не бяхме в пушалнята, бяхме в дома му. В неговото легло. По някое време през нощта си тръгнах, за да изпуша една лула. И това е последното, което си спомням.
— Тръгнали сте си от дома му?
— Да, тръгнах си и се върнах в „Скарата“, където съм наела стая. Нещо ми беше станало, не бях много на себе си. Исках да изпуша една лула. Помня как я запалих. И след това се събудих в затвора, и вече беше ден.
Анна потрепери и се сви зиморничаво. Говореше с трепетна умора, онази умора, която настъпва, след като човек бъде пометен от вълната на любовта и загубил почва под нозете си, борещ се за глътка въздух, се предава на страховития прилив. Но пристрастеността към опиата не беше любов, нямаше как да бъде любов. Гаскоан не биваше да се поддава на романтичния порив да разкрасява тъмните сенки под очите ѝ, изпосталелите ѝ крайници, сънливата ѝ замаяност, ала все пак, разсъждаваше гой, му се струваше зловещо как опустошението от опиума може толкова вярно да наподобява като отражение в огледало възторзите на любовта.
— Разбирам — рече той на глас. — Значи сте оставили онзи мъж да спи?
— Да. Той спеше, когато си тръгнах.
— И сте били облечена с тази рокля — посочи оранжевите дрипи на масата.
— Това е работната ми рокля. Винаги съм с нея, когато излизам.
— Винаги?
— Винаги когато работя.
Гаскоан замълча, но присви леко очи и стисна устни, за да покаже, че иска да зададе въпрос, който приличието не му позволява да изговори. Анна въздъхна. Реши, че все пак няма да изрази благодарността си по обичайния начин, на сутринта щеше да му върне парите за гаранцията в монети.
— Вижте — рече тя, — всичко е точно така, както ви казах. Заспахме, аз се събудих, пушеше ми се, тръгнах си, прибрах се в стаята, запалих лулата и нищо повече не помня.
— Забелязахте ли нещо необичайно в стаята си, когато се прибрахте? Някакви следи, че е влизал друг например?
— Не. Вратата беше заключена както винаги. Отключих си с моя ключ, влязох, затворих, седнах, запалих лулата и нищо повече не помня.
Беше ѝ досадно постоянно да повтаря едно и също и досадата ѝ щеше да нарасне през идните дни, след като станеше ясно, че същата нощ е изчезнал и Емъри Стейнс и оттогава никой не го е виждал. Щяха да я отрупват с въпроси, да я подлагат на кръстосан разпит, да я обливат с презрение и неверие, а тя щеше да повтаря историята си, докато вече престанеше да ѝ звучи познато и самата Анна започнеше да се съмнява дали е вярна.
Читать дальше
