Елинор Катън - Светилата

Докато наблюдаваше през процепа на вратата Анна и Гаскоан, Джоузеф Причард видя само това, за което самият той копнееше — обич и искрено състрадание. Причард беше самотен и като повечето самотии души съзираше щастливи двойки навсякъде. В този миг — когато тялото на Анна беше превито върху гърдите на Гаскоан и той я прегърна, повдигна я във въздуха и облегна буза на главата ѝ — аптекарят, който бе хванал хлабаво студената дръжка, едва ли щеше да намери особена утеха във вестта, че Обер Гаскоан и Анна Уедърел са просто приятели. Самотата не може да бъде залъгвана със степенуване. За Причард и това приятелство щеше да е като затворено зад стъклена витрина лакомство, дори и най-дребната проява на любезност щеше да напълни устата му със слюнка и да разпали глада му.

Предположенията на аптекаря за Гаскоан почиваха на съвсем бегло познанство или по-точно, само на един разговор. Заради надменното поведение и безупречните му дрехи Причард смяташе, че Гаскоан заема някакво влиятелно място в съда, а всъщност отговорностите на секретаря бяха съвсем малко. Основното му задължение беше всеки ден да събира гаранцията от задържаните в полицейския лагер. Като се изключеше това, той запълваше часовете си да издава разписки за платени такси, да изготвя свидетелства за право на добив на полезни изкопаеми, да регистрира искове и от време на време да изпълнява по някоя заръка на съдията. Длъжността му беше ниска, но той беше отскоро в града и се радваше, че изобщо има работа, освен това беше убеден, че няма още дълго да носи у дома тази жалка заплата.

Гаскоан беше пристигнал в Хокитика преди по-малко от месец, когато се озова пред окованата в белезници Анна Уедърел. Тя седеше на пода в затвора с ръце върху скута, облегната на стената. Очите ѝ бяха отворени и блестяха от треската, косата ѝ се беше измъкнала от фибите и по страните ѝ полепваха влажни кичури. Той клекна пред нея и импулсивно протегна ръка. Анна я сграбчи и я придърпа към себе си скришом, тъй че да не я види тъмничарят, който седеше при вратата с пушка на коленете.

— Мога да си платя — прошепна тя, — мога да събера парите, но трябва да ми повярвате. И не бива да му казвате.

— На кого?

Гласът на Гаскоан също се беше снижил до шепот.

Тя кимна към Джордж Шепард, без да сваля очи от Гаскоан. Стисна го още по-здраво и насочи пръстите му към гърдите си. Той се сепна, едва не отскочи, но след това си даде сметка, че Анна иска да го накара да усети нещо, скрито под плата на роклята. На пипане му заприлича на ризница, макар че никога не беше виждал истинска ризница.

— Злато — прошепна Анна. — Злато е. По целия корсет и в подплатата, надолу и нагоре. — Тъмните ѝ очи се взираха умолително в лицето му. — Злато. Не знам как е попаднало тук. Намерих го, когато се свестих, пришито е отдолу.

Гаскоан се намръщи, нищо не разбираше.

— Искате да платите гаранцията със злато?

— Не мога да го извадя. Не мога да го извадя тук. Нямам нож. То е пришито отдолу.

Лицата им почти се докосваха, той долавяше в дъха ѝ сладкия мирис на опиум, напомнящ на слива.

— Ваше ли е? — попита.

По лицето ѝ се мярна отчаяние.

— Какво значение има? Нали е злато.

От ъгъла се разнесе гласът на Шепард:

— Уличницата ли ви бави, господин Гаскоан?

— Не, не.

Тя го пусна, той се изправи и отстъпи крачка. Извади кесията от джоба си, мъчеше се да демонстрира нехайство, целеустременост. Претегли я в ръка.

— Напомнете на госпожица Уедърел, че не приемаме обещания — продължи тъмничарят. — Или плаща веднага, или остава тук, докато някой не събере парите и не ги внесе от нейно име.

Гаскоан оглеждаше Анна, Нямаше основания да изпълни молбата ѝ, нито пък да ѝ вярва, че твърдата подплата, която беше усетил под корсета, наистина съдържа злато. Знаеше, че дългът му повелява да извести незабавно тъмничаря за опита ѝ да възпрепятства изпълнението на задълженията му. Трябваше да разкъса корсета с ловджийския нож, който носеше в ботуша си, тъй като, ако тя наистина имаше чисто злато в себе си, то със сигурност не беше нейно. Тя беше уличница. Беше намерена полумъртва, с мръсна рокля. Вонеше на опиум и под очите си имаше тъмни кръгове.

Секретарят на съда обаче я оглеждаше жаловито. Той изповядваше принципите на кавалерството и изпитваше дълбоко състрадание към изпадналите в беда, измъчената ѝ молба, отправена с блеснали очи, беше пробудила у него не само състрадание, но и любопитство. Гаскоан вярваше, че правосъдието трябва да е синоним на милост, не на нещо друго. Също така смяташе, че проявата на милосърдие се подчинява на инстинкта, а чак подир това — на закона. И във внезапен изблик на жалост — това чувство винаги го помиташе като потоп — той реши да изпълни молбата ѝ и да я вземе под крилото си.