Както може да се предположи, тази нова информация породи истинска какофония от възгласи и подмятания в пушалнята на „Короната“ и измина доста време, докато разказът бъде подновен. Но ние ще оставим споровете и възклицанията в настоящето и ще продължим нататък, към миналото.
Ф
Лодкарите, които осигуряваха превоза между Кънери и устието на Хокитика, не се бяха уплашили от безмилостното време и намалелия поток пътници и тези, които в момента нямаха клиенти и належащи задачи, седяха в един отворен склад на вълнолома, пушеха и играеха вист. Явно мисълта да изоставят играта и да излязат в дъжда не ги блазнеше особено и затова назоваха сума, която отразяваше недоволството им. Манъринг обаче веднага се съгласи и гребците се видяха принудени да хвърлят картите, да загасят цигарите и да занесат лодката до водата.
Кънери се намираше само на шест-седем километра нагоре по реката и на връщане щяха да изминат това разстояние неусетно, тъй като нямаше да се налага да гребат срещу течението, ала пътуването нагоре можеше да отнеме близо час в зависимост от силата на течението, вятъра и придърпването на отлива. Златотърсачите, които пътуваха между Кънери и Хокитика, обикновено се движеха с кола или пеша, но дилижансът вече беше минал, а времето не предразполагаше към ходене пеша.
Манъринг плати поисканата сума и двамата с Фрост се настаниха на носа на боядисаната ладия (всъщност тя беше спасителна лодка, изхвърлена на брега след корабокрушение), а колито Холи седна между тях. Гребците от дясната страна се отблъснаха от брега, натиснаха здраво веслата и лодката пое срещу течението.
Фрост и Манъринг седяха с гръб към посоката на движение и с лице към гребците като необикновено дебели и добре облечени кормчии, при всяко привеждане напред на гребците разстоянието между тях и пътниците намаляваше. Затова двамата не разговаряха за работата, която ги очакваше, тъй като другите щяха да чуят всичко. Вместо това Манъринг надълго и нашироко обсъждаше времето, Америките, цените на земята, качествата на стъклото, прокарването на канали за промиване на руда, местните видове дървета, разположението на силите в Балтийско море и живота на златотърсачите. Фрост, който страдаше от морска болест, не помръдваше, само от време на време посягаше да изтръска капчиците, които провисваха от периферията на цилиндъра, и отговаряше на забележките на магната с процедени през зъби нечленоразделни звуци.
В интерес на истината банкерът беше доста изплашен и страхът му растеше с всяко загребване на веслата, приближаващо лодката към кариерата. Какво, по дяволите, го беше прихванало да заяви, че не е уплашен, след като направо умираше от страх? Съвсем лесно можеше да излъже, че го очакват в банката! А сега се клатушкаше в педя кафеникава вода, трепереше невъоръжен и неподготвен — зле подбран секундант в чужд дуел, — и то за какво? Какво му беше направил онзи китаец Кю? Нима имаше причина да му бъде ядосан за нещо? Та той не му беше виждал очите! Фрост отново посегна да обере капките от периферията на цилиндъра.
Река Хокитика се провираше в камениста клисура със заоблени и загладени от водата скали. Бреговете бяха гъсто обрасли с шубраци и от дъжда листакът се тъмнееше, по високото бяха накацали облаци. Плъзнеше ли поглед настрани, човек имаше чувството, че всеки етап от разстоянието до хоризонта е белязан по съответен начин: високата кахикатея, която стърчеше над храстите, отблизо се зеленееше, от един хвърлей изглеждаше синкава, а по склоновете на хълмовете се сливаше с цвета на мъглата и беше сива. Алпите бяха скрити, но в хубаво време, отбеляза Манъринг, острите им побелели хребети стърчали в небето.
Лодката напредваше бавно. Разминаха се с едно кану, което устремено се спускаше надолу с брадясал земемер и двама водачи маори — те вдигнаха весело шапки и Манъринг им отвърна. (Фрост не рискува да помръдне.) След това — нищо, само бреговете, край които минаваха, и дъждът, който плющеше по водата. Чайките, последвали ги от устието на реката, изгубиха интерес и отлетяха обратно. След двайсетина минути лодката излезе иззад широк завой и изведнъж, все едно беше запалена лампа и тя беше осветила пълна стая, се озоваха сред шумотевица и суматоха.
Палатковото селище в Кънери беше разположено по средата на разстоянието между Хокитика и находищата. Земята около него беше относително равна и изровена от гъста мрежа долчинки и потоци, които носеха камъни и пясък от Алпите към морето, тук винаги се усещаше присъствието на водата било то като далечен грохот, било като кротко бълбукане и плисък. Както се беше изразил един от първите топографи на западния бряг, навсякъде, където имаше вода, имаше и злато, а водата тук беше в изобилие, капеше от папратите, блещукаше като мъниста по клоните на дърветата, подхранваше провисналите мъхове и лишеи, изпълваше човешките стъпки, извираше на всяка крачка.
Читать дальше
