— От кърпенето не се изкарват пари.
Тя се взираше в Гаскоан, гледаше го очаквателно и това отприщи отново припламване на гняв у него. Той намери спасение в глътка бренди. Не беше виновен, че е останала без пари. Не беше излизала на улицата от половин месец, а изкарваше парите си там, логично беше, че е разорена. А и това с траура! Никой не я беше карал насила. Не можеше да се каже, че е смазана от скръб, детето беше мъртво от три месеца, по дяволите! Роклята също не беше пречка. Анна можеше да изкара шилинг с черната рокля на Агата не по-зле, отколкото с обичайната си оранжева, тъй като имаше верни клиенти в Хокитика, а по крайбрежието уличниците бяха твърде малко. Така или иначе, помисли си Гаскоан, какво значение има? В тъмното цветовете не се забелязват.
Този изблик на раздразнение не се дължеше на липсата на милосърдие. Гаскоан познаваше бедността и като млад често беше затъвал в дългове. С радост би помогнал на Анна, ако тя беше отправила молбата си по друг начин. Но като повечето изключително чувствителни хора, той не понасяше чувствителността у другите, изискваше честност и прямота и държеше на тях двойно повече, когато беше ядосан. Виждаше, че уличницата се опитва да постигне нещо по заобиколен път. И това го вбесяваше не само защото Гаскоан съзнаваше, че тя се мъчи да го манипулира, а и защото беше наясно какво ще поиска. Той издиша струйка дим.
— Едгар винаги е бил мил с мен — продължи Анна, след като стана ясно, че Гаскоан не възнамерява да заговори. — Но напоследък е в лошо настроение. Не знам на какво се дължи. Опитах да му се примоля, ала нищо не помага. Ако можех само…
— Не!
— Съвсем малко, повече не ми трябва. Само едно късче. Може да му кажа, че съм го намерила в потока или на улицата. Или че са ми платили със злато, златотърсачите понякога го правят. Може да кажа, че ми го е дал някой от чужденци те. Ще ми повярва.
Гаскоан поклати глава.
— Не бива да докосваш златото.
— Докога? — попита Анна. — Докога?
— Докато не разбереш кой го е пришил към роклята ти! — отвърна рязко той. — И нито миг преди това!
— А как да си платя наема?
Секретарят на съда я изгледа коравосърдечно.
— Анна Уедърел, ти не си ми повереница.
Това ѝ затвори устата, но очите ѝ просветваха недоволно. Тя потърси с какво да се залиса, трябваше да се занимава с нещо, да отвлече вниманието си. Накрая коленичи да събере разпилените от Причард дрънкулки, загребваше ги гневно към себе си и със сила ги хвърляше в празното чекмедже.
— Прав си, не съм ти повереница. Но аз ще ти възразя така: златото не е твое, че да го пазиш и да правиш с него каквото си поискаш!
— Нито пък е твое.
— Беше в моята рокля. Беше в мен. Аз носех риска.
— Много по-голям риск ще поемеш, ако го похарчиш.
— И какво да правя тогава? — извика Анна. — Веднъж уличница, завинаги уличница, така ли? Това ли е единствената възможност пред мен?
Двамата се гледаха ядосано. Ще ти дам цяла лира, помисли си Гаскоан, ако ме приемеш за клиент. На глас обаче рече:
— С колко време разполагаш?
Анна нави една панделка на топка и след това отговори:
— Не знам. Каза ми да намеря парите или да си тръгвам.
— Искаш ли да поговоря с него? — предложи той, нарочно ѝ залагаше капан, знаеше, че не това очаква от него.
— И какво ще му кажеш? — отвърна Анна, като хвърли панделката в чекмеджето. — Ще го помолиш да се смили над мен за още една седмица или месец? И какво от това? Рано или късно ще трябва да му платя.
— Боя се, точно това е същността на дълга — рече с леден тон Гаскоан.
— Жалко, преди половин месец не знаех, че и ти си от този вид кредитори — отговори язвително тя. — Нямаше да приема помощта ти.
— Нещо не е наред с паметта ти. Помогнах ти, защото ме помоли.
— И как ми помогна? Даде ми тази мухлясала рокля, така ли? Това ли е помощта ти? Предпочитам да ти я върна и да си взема златото.
— Измъкнах те от затвора, Анна Уедърел, като поех голям риск, а тази рокля, ако не знаеш, принадлежеше на покойната ми съпруга. — Той пусна цигарата на пода и я стъпка ожесточено. Анна отвори уста да отговори, но Гаскоан я изпревари, повишил глас: — Опасявам се, че състоянието ти не позволява да видиш моята изненада.
— Много съм си добре.
— Изненада — повиши той още повече глас, — която измислих за теб от добра воля и от милостиво сърце…
— Господин Гаскоан…
— Тъй като смятах, че ще ти се отрази добре да излезеш и да се позабавляваш малко — продължи той с пребледняло лице. — Ще осведомя дамата, че не се чувстваш добре и не можеш да дойдеш.
Читать дальше
