Цялостният разказ за случилото се в последния етап от пътуването по право принадлежи на Муди и не бива да му го отнемаме. Засега е достатъчно да отбележим, че „На добър час“ потегли от пристанището на Дънидин с осмина пасажери на борда, а когато корабът хвърли котва край западния бряг на Кентърбъри, те бяха деветима. Деветият не беше пеленаче, родено в открито море, нито скрил се в трюма нелегален пътник, нито пък корабокрушенец, подмятан от вълните и зърнат от юнгата на вахта. Но да продължим, би означавало да ограбим Уолтър Муди, да го лишим от собствения му разказ, а това не би било справедливо, тъй като той и досега не беше в състояние да си припомни ясно видяното, още по-малко да го опише с думи.
В Хокитика не беше спирало да вали от три седмици. При първия взор към селището младият мъж различи само неясно петно, което ту се появяваше, ту се скриваше в разнасяната от вятъра мъгла. Между брега и внезапно издигащите се планини имаше съвсем тясна ивица равна земя, разяждана от непрестанните вълни, които се разбиваха в порой от ситни капчици над пясъка — заради облака, който отрязваше върховете на планините и беше надвиснал като сив саван над сгушените покриви, това късче земя изглеждаше някак си смачкано и захлупено. Заливът беше на юг, край устието на златоносната река, чиито води се пенеха при досега със соленото море. Тук, на брега, тя беше мътна и лишена от живот, но нагоре по течението беше студена и бистра, говореше се дори, че искри. Спокойното като езеро устие беше пълно с мачти и широки комини на параходи, чакащи по-ясен ден, капитаните им не желаеха да рискуват да прекосят пясъчната коса, която лежеше скрита под водата и сменяше местоположението си при всеки прилив. Много кораби се бяха разбили тук и техните останки още стърчаха като злощастни свидетелства за невидимата опасност. Някои бяха съвсем скорошни, а общият им брой надхвърляше трийсет. Продънените корпуси изграждаха нещо като барикада, която сякаш бранеше града от попълзновенията на откритото море.
Капитанът не смееше да вкара кораба в пристанището, докато времето не се оправи, и затова даде знак да изпратят лодка, която да свали пътниците на брега. Екипажът ѝ се състоеше от шестима гребци, същински мрачни хароновци, които не пророниха нито дума, докато моряците от „На добър час“ спускаха пътниците един по един — вързани на стол — покрай полюшващия се корпус. Беше ужасно да гледаш свит в малката лодка нагоре към невероятната плетеница на такелажа на платнохода, който хвърляше тежка, трептяща от полюшването на вълните сянка, и когато най-сетне въжето беше отвързано и лодката се отдалечи, Муди усети как на сърцето му олеква. Другите пътници бяха в добро разположение на духа. На висок глас обсъждаха времето и колко хубаво било, че бурята е отминала. Намираха какво да подхвърлят за всеки заседнал кораб, край който минеха, изчитаха имената, говореха за златните находища и как ще забогатеят там. Веселото им настроение още повече потисна Муди. Една жена побутна стъкленица с ароматни соли към хълбока му с думите: „Вземете, но внимавайте да не ви видят другите, иначе и те ще поискат“, но той отблъсна ръката ѝ. Тя нямаше откъде да знае какво е зърнал в трюма на кораба.
При приближаването към брега пороят като че ли се усили. Пръските от вълните прескачаха борда и се наложи Муди да помага за изтребването на водата с кожено ведро, подхвърлено му безмълвно от един мъж, в чиято уста бяха останали само няколко зъба. Муди нямаше сили дори да се погнуси. Преминаха пясъчната коса, повдигнати от огромна белогрива вълна. Той не затвори очи. Навлязоха в спокойното речно устие и щом стигнаха кея, подгизналият до кости Муди скочи пръв, но беше толкова замаян, че се подхлъзна на стълбата и без да иска, оттласна лодката от брега и за малко да падне във водата. После се запрепъва по кея към сушата, все едно го гонеха по петите.
Щом стъпи на твърда земя, спря и се обърна: едва успя да различи крехката лодка, поклащаща се в края на пристана. Платноходът отдавна беше изчезнал в мъглата, която беше надвиснала като похлупак от мътно стъкло и скриваше заседналите в плитчините кораби, хвърлилите на безопасно разстояние котва параходи и откритото море. Муди се завъртя на пети. Като в сън гледаше как гребците свалят куфари и сандъци, другите пътници се суетяха наоколо, носачи и докери крещяха в дъжда. Виждаше го като през платно, силуетите бяха размазани, сякаш пътуването и всичко свързано с него вече е обгърнато в помътеното му съзнание от сива пелена, а паметта е отскочила назад в рикошет, стигнала е до своята противоположност — пълната забрава, и е създала мъглата и плющящия дъжд като нетленна завеса, за да го заслони от образите, които го преследваха.
Читать дальше
