Нещо не беше както трябва, в това нямаше съмнение. Балфор явно действаше от името на останалите, опитваше се да му вземе мярката, да го види що за птица е. Но с каква цел? Зад канонадата от въпроси със сигурност се криеше нещо, някакъв умисъл, добре прикрит от шумното държание на превозвача, от щедро предлаганото съчувствие и очарование. Другите ги слушаха, колкото и нехайно да прелистваха вестници или да се преструваха на заспали. Щом Муди си даде сметка за това, изведнъж картината сякаш му се изясни, както когато случайно разпилени звезди се подредят пред нечий поглед в съзвездие. Балфор вече не приличаше на невъздържан веселяк, по-скоро изглеждаше напрегнат, прекалено възбуден, дори отчаян. И сега Муди се запита дали, ако откликне на желанието му, няма да спечели повече, отколкото ако продължи да упорства.
Уолтър Муди имаше немалък опит в изкуството на споделянето. Знаеше, че щом човек се довери, получава коварното право на свой ред да стане довереник на другия. Тайната заслужава тайна, разказът заслужава разказ, а кроткото очакване на взаимност можеше да бъде лост, който той знаеше как да използва. Дадеше ли си вид, че се доверява на превозвача, щеше да научи повече, отколкото ако открито изразеше съмнение в него, защото, ако приемеше да сподели историята си свободно и по своя воля, след това Балфор щеше да е длъжен да разкаже в замяна своята. Нямаше причина да скрива семейната история — колкото и да му беше неприятно да си я припомня, — а по този начин щеше да спечели близостта на превозвача. Не възнамеряваше, разбира се, да разкрива случилото се на борда на „На добър час“, но това не означаваше, че ще преиначи истината, тъй като то нямаше нищо общо с историята, която Томас Балфор искаше да чуе.
След тези размисли Муди взе решение да смени посоката.
— Давам си сметка, че тепърва трябва да спечеля доверието ви, господине — рече той. — Няма какво да крия. Ще ви разкажа своята история.
Превозвачът се отпусна с неприкрито задоволство в креслото.
— История, а? — възкликна той и се усмихна отново. — Изненадан съм, господин Муди, че в нея не става дума за любов, нито за пари!
— Опасявам се, само за тяхната липса.
— Да, за тяхната липса, да — повтори по-възрастният мъж, все така усмихнат, и му направи знак да продължи.
— Първо трябва да ви запозная с някои обстоятелства около положението на моето семейство — рече Муди и за миг замълча, присвил очи и стиснал устни.
Креслото, на което седеше, беше обърнато към огъня и затова почти половината от присъстващите в стаята бяха зад гърба му, като се преструваха на вглъбени в своите занимания. В краткия промеждутък от няколко секунди, в който уж събираше мислите си, той плъзна очи наляво и надясно, за да огледа слушателите пред камината.
Точно пред огъня седеше дебелият мъж, който се правеше на заспал. Облеклото му беше крещящо: на гърдите, между джоба на кадифената жилетка и батистената риза, висеше тежък златен ланец, дебел колкото показалеца му, към него на определено разстояние бяха прикрепени късчета самородно злато с големината на лешник. Мъжът до него, от другата страна на Балфор, беше полускрит от облегалката на креслото, така че Муди виждаше единствено лъскавото чело и бляскавия връх на носа му. Сюртукът му беше от дебел вълнен плат с десен на рибена кост и навярно на мъжа му беше горещо с него, тъй като избилата по челото пот противоречеше на привидно нехайната поза, в която се беше изтегнал. Той не пушеше, но подмяташе в ръцете си сребърна табакера. Вляво от Муди имаше друго кресло, придърпано толкова близо до неговото, че той чуваше хрипливото носово дишане на съседа си. Той беше тъмнокос, слаб и висок, изглеждаше сгънат на две, както седеше с долепени колене и стъпил с цяло стъпало на пода. Четеше вестник и общо взето, се справяше най-сполучливо с опита да си придаде незаинтересован вид, макар че очите му бяха леко забулени и си личеше, че не са фокусирани върху думите, а и от доста време той не беше отгръщал страницата.
— Аз съм по-малкият син в семейството — поде най-сетне Муди. — Брат ми Фредерик е с пет години по-голям от мен. Майка ми почина малко преди да завърша училище, прибрах се у дома за кратко, колкото да я погреба, и не след дълго баща ми се ожени отново. Преди това не познавах втората му съпруга. Тя беше и още е кротка нежна жена, плашлива и с разклатено здраве. По своята деликатност е пълна противоположност на баща ми, който е доста груб и обича да си пийва. Двамата изобщо не си подхождаха и според мен бързо осъзнаха, че бракът им е грешка, ала колкото и да не ми се иска, трябва да призная, че баща ми не се държеше добре със съпругата си. Преди три години изчезна и я изостави в Единбург без никакви средства за препитание. Изведнъж тя се озова в такава нищета, че трябваше да тръгне да проси по улиците или да си изкарва хляба по начин, който дори не ми се ще да назова. Обърна се към мен с молба за помощ, написа ми писмо, тъй като тогава бях в чужбина, и аз незабавно се върнах у дома. Така да се каже, взех я под крилото си, доколкото ми беше по силите. Направих каквото можах и тя прие грижите ми, макар и с огорчение, тъй като съдбата ѝ нямаше нищо общо с това, с което бе свикнала до този момент. — Той се прокашля смутено. — Осигурих ѝ прехраната, уредих я на работа. След това заминах за Лондон да открия баща си. Какво ли не пробвах, похарчих за тази цел немалко пари, ала без успех. Накрая не ми оставаше друг изход, освен да се опитам да превърна образованието си в някакъв източник на доходи, тъй като си давах сметка, че не мога да приемам наследството си за даденост, а и вече не можех да разчитам на още и още заеми. Брат ми не знаеше, че мащехата ни е изоставена, понеже няколко седмици преди изчезването на баща ни беше заминал да си търси късмета като златотърсач в Отаго. Беше склонен към такива внезапни решения, едва ли ще сгреша, ако го нарека авантюрист по душа, въпреки че никога не сме били близки, и няма да скрия, че всъщност не го познавам добре. Минаха месеци, години, без да получа вест от него. Не отговаряше на писмата ми. Всъщност и до ден-днешен не знам дали са стигнали до него. Така или иначе, в крайна сметка и аз си купих билет за кораб, потеглящ към Нова Зеландия, с намерението да известя брат си за промяната в семейното ни положение и — стига да е жив, разбира се — да се присъединя към него в търсенето на злато. Състоянието ми се беше стопило, бях похарчил дохода от пожизнената рента за години напред и бях натрупал немалко дългове. Завършил съм право. Навярно трябваше да остана в Лондон да упражнявам професията си, само че в мен няма любов към правото. Адвокатурата не ми допада. Затова отплавах за Нова Зеландия. Когато преди няма и половин месец слязох в Дънидин, узнах, че новите находища тук, на западния бряг на Кентърбъри, вече надминават по добиви тези в Отаго. Останах там няколко дни, чудех се накъде да се отправя и нерешителността ми беше възнаградена по неочакван начин: срещнах баща си.
Читать дальше
