— А, да, сам да натрупате състояние… сам да постигнете нещо, както сега е модерно. Но другарят на златотърсача е като негова сянка — ето това също си го отбележете, — като негова сянка или като вярна съпруга.
При тези думи в стаята настъпи оживление, не открит смях, а по-скоро сдържано поемане на дъх от няколко места едновременно. Муди се огледа. Долови спадане на напрежението във въздуха, известно общо облекчение. Мъжете явно се страхуваха от нещо, но неговият разказ беше прогонил боязънта им. Сега обаче той се зачуди дали тяхното притеснение не е свързано по някакъв начин с ужаса, който беше зърнал на борда на „На добър час“. Тази мисъл незнайно защо му беше неприятна. Не му се искаше да приеме, че личният му спомен може да бъде понятен другиму, още по-малко че някой непознат може да го споделя. (Страданията, мислеше си той впоследствие, могат да лишат човек от съчувствие, да го превърнат в себичен, да го накарат да омаловажава чуждите несгоди. И тази истина, когато я осъзна, го изненада.)
Балфор се беше ухилил широко.
— Да, негова сянка или негова вярна съпруга — повтори той, като кимна доволно към Муди, все едно шегата е била произнесена от младия мъж, не от него самия.
Поглади няколко пъти брада и се засмя.
Наистина се беше успокоил. Тези предателства — загубено наследство, измяна в брака, жена от добро потекло, принудена да изкарва прехраната си с труд — принадлежаха на съвсем различен свят, свят на матинета и соарета, визитни картички и официални рокли. Ставаше му мило, като си помислеше, че подобни промени в благосъстоянието може да се възприемат като трагедии, че този млад мъж ги споделя с напрегнато овладяно смущение на човек, на когото от рождение му е втълпено да вярва, че положението му никога няма да се промени. Да говори така тук, в този аванпост на цивилизацията! Ако можеше да се вярва на вестника, Хокитика растеше по-бързо от Сан Франциско, и то насред нищото, насред древната гниеща джунгла, насред блатата и постоянно променящите се корита на потоците, насред мъглата и богатите на злато потайни води. Мъжете тук не си бяха проправили сами път в живота, правеха го сега, нагазили до кръста в калта с корита за промиване на злато. Балфор вдигна ръка към ревера си. Историята на Муди беше събудила у него жал и бащинско великодушие, тъй като превозвачът обичаше да му бъде напомняно, че самият той е модерен мъж — предприемчив, необременен от връзки, — докато другите все още кретат под ярема на отминалата епоха.
Разбира се, тази присъда говореше не толкова за подсъдимия, колкото за съдещия. Силната воля на Балфор отхвърляше всяка философия, която не почива на най-здравомислеща емпирична основа, либералните му възгледи не намираха смисъл в отчаянието, което за него беше бездънна яма, потулена заради изолираността си, през която може да се премине само опипом и която не буди никакво любопитство. Той не изпитваше кой знае какъв интерес към душата, разбираше я единствено като предлог за по-славните, по-вълнуващи загадки на темперамента и приключенията, а за нейните черни глъбини нямаше никакво мнение. Често повтаряше, че единствената вътрешна празнота, на която обръща внимание, е гладът, и макар да го казваше със смях и задоволство, наистина рядко проявяваше състрадание, когато другите го очакваха. Беше снизходителен към необятните простори на чуждото бъдеще, но не понасяше тесните килии на чуждото минало.
— Тъй или иначе — продължи той, — отбележете си втория съвет за тази вечер, господин Муди: намерете си другар. В кариерите има достатъчно групи, които с радост биха приели още две ръце. Така се прави, намирате си другар, после образувате група. Досега не съм чувал някой да е успял сам. Разполагате с нужното, нали?
— Боя се, че в това отношение съм принуден да разчитам на милостта на времето — отвърна Муди. — Пътният ми сандък е все още на кораба, морето беше твърде бурно и капитанът не искаше да рискува през плитчините. Казаха ми, че ще мога да прибера вещите си от митницата утре следобед. Мен ме докараха с лодка, малък екипаж от гребци смело се притече да свали пътниците.
— А, да — кимна мрачно превозвачът, — последния месец тук се разбиха три кораба. Страшна работа. Но и от това може да се изкара някоя пара. Хората не обръщат голямо внимание на пристигащите кораби, но на заминаващите… Там е друго, на борда има злато.
— Чувал съм, че хвърлянето на котва в пристанището на Хокитика е изключително опасно.
Читать дальше
