Той сгъна бавно вестника. Потокът на мисълта му го беше отвел отново към окървавения ковчег в трюма на „На добър час“ и сърцето му се разтуптя.
— Стига толкова! — заповяда си на глас и веднага се почувства неловко.
Стана и хвърли вестника настрани. Така или иначе, навън вече се стъмваше, а той не обичаше да чете в сумрак.
Излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите. Намери прислужницата да лъска с вакса ботуши за езда в нишата под стълбите и я попита дали в странноприемницата има салон, където да прекара вечерта. Пътуването беше изопнало нервите му и той имаше силна нужда от чаша бренди и спокойно място, където да отмори очи.
Девойчето беше станало по-внимателно, явно рядко получаваше бакшиши, Муди си го отбеляза наум, това можеше да му свърши работа занапред, ако имаше нужда от нещо. Прислужницата обясни, че днес вечерта в салона на „Короната“ ще има частно празненство на „Католическото дружество“, след което се усмихна и добави, че ако господинът желае, можела да му покаже пушалнята.
Муди се сепна и се върна в настоящето, Томас Балфор все още се взираше в него с изражение на заинтригувано очакване.
— Простете — измърмори объркано младият мъж. — За миг се отнесох в мисли…
— И за какво си мислехте?
За какво си мислеше ли? Само едно беше в главата му: окървавената вратовръзка, пепелявата ръка, прошепнатото в мрака име. Тази сцена беше като един малък свят със свои измерения. Нямаше как Муди да прецени колко време е изминало в реалността, докато умът му се носеше там. От едната страна беше големият свят с непрестанно бягащото време и променящото се пространство, а от другата — този малък застинал свят на ужас и страх, и те се вместваха един в друг като сфера в сфера. Колко странно, че Балфор го беше наблюдавал, че реалното време беше текло край него, докато…
— Не мислех за нищо конкретно — рече той. — Пътуването не беше леко и съм много уморен.
Зад него един от играчите на билярд се раздвижи, чуха се два удара и топката тупна тихо в джоба, разнесе се одобрително сумтене. Свещеникът разтърси шумно вестника, друг се покашля, трети изтупа ръкава си и се размърда на креслото.
— Питах ви за скарването — подсказа Балфор.
— Скарването… — поде Муди, но пак замълча.
Изведнъж почувства, че няма сили да си отвори устата.
— Спора между вас и баща ви — додаде превозвачът.
— Простете, въпросът е твърде деликатен.
— Значи става дума за пари! Познах ли?
— Не, не.
Муди прокара ръка по лицето си.
— Щом не е било за пари, значи е за любов! Вие сте влюбен, а баща ви не одобрява момичето…
— Не, господине, не съм влюбен.
— Жалко — подхвърли Балфор. — Добре, това налага извода, че вече сте женен, така ли е?
— Не съм женен.
— Може би сте млад вдовец?
— Никога не съм се женил, господине.
По-възрастният отново избухна в смях и вдигна ръце, сякаш да покаже, че смята потайността му за нелепа и вбесяваща, но не и обидна.
Докато Балфор се смееше, Муди се понадигна и надзърна над високата облегалка на креслото към дъното на стаята. Искаше му се да въвлече още някого в разговора и по този начин да отклони събеседника си от целта, която си беше поставил. Само че никой не срещна погледа му, като че ли нарочно го избягваха. Това беше странно. Ала позата му беше неудобна и държанието му беше нелюбезно и затова той се отпусна без желание обратно на креслото и кръстоса крака.
— Не желая да ви разочаровам — рече Муди, след като смехът утихна.
— Да ме разочаровате ли? В никакъв случай! — извика Балфор. — Не, не, запазете си тайните!
— Грешите, целта ми е не да прикрия някакви тайни, просто темата е твърде неприятна.
— А, винаги е така, господин Муди. Когато човек е млад, ненавижда миналото, иска му се да го загърби, да не го споделя, да не го разгласява пред други хора.
— Мъдри думи.
— Мъдри! И нищо повече?
— Не ви разбирам, господин Балфор.
— Явно сте решили да не задоволите любопитството ми.
— Признавам си, че то малко ме притеснява.
— Намирате се в град на златотърсачи, господине! Човек трябва да е сигурен в другарите си, трябва да им има доверие!
Това беше още по-странно. Едва сега, навярно заради нарастващото раздразнение, което накара Муди да заостри вниманието си към случващото се наоколо, любопитството му се пробуди. Необичайното мълчание в стаята едва ли можеше да мине за доказателство за онова братство, при което всичко се споделя с лекота… Още повече че Балфор не беше твърде словоохотлив за себе си и за общественото си положение, тъй че гостът да се почувства по-сигурен в него! Погледът му литна настрани към дебелия мъж до камината, чиито клепачи трепкаха от усилието да се престори на заспал, а след това към русокосия зад него, който прехвърляше билярдната щека от ръка в ръка, но май беше загубил всякакъв интерес към играта.
Читать дальше
