— Да, да — кимна превозвачът, който очевидно се наслаждаваше на разговора. — Сега обаче сте длъжен да ми разкажете за семейната си свада, господин Муди, тъй че да преценя дали името ви е опетнено, или не.
— Прощавайте — измърмори Муди.
Вдигна поглед и видя, че свещеникът се е върнал на креслото си и се е зачел във вестника. Мъжът до него — привличащ вниманието тип с императорски мустаци и рижа коса — като че ли дремеше.
Томас Балфор обаче не приемаше отказ.
— Свобода и сигурност! — извика той и размаха отново ръка. — В крайна сметка винаги до това опира, нали? Да, вече знам за какво е бил спорът! Знам как е протекъл! Свобода или сигурност, сигурност или свобода… обезпечаване от бащата, свобода за сина. Разбира се, бащата може да е твърде властен, случва се, а синът да е прахосник, нехранимайко… Но спорът винаги е този. И в любовта е същото — добави той, след като събеседникът му не се обади. — И в любовта е същото, в дъното винаги е все тоя спор.
Муди обаче не го слушаше. За миг напълно беше забравил за нарастващата пепел на върха на пурата и топлото бренди в чашата. Беше забравил къде се намира — в пушалнята на странноприемница в град, изникнал преди няма и пет години на края на света. Съзнанието му се бе хлъзнало обратно към ужаса: кървавата вратовръзка, извитите сивкави пръсти, прошепнатото в мрака име: „Магдалина, Магдалина, Магдалина…“. Тази сцена изведнъж се беше съживила и бе изплувала неканена в паметта му като студена сянка, затулила лика на слънцето.
Муди бе отплавал от Порт Чалмърс с тримачтовия платноход „На добър час“, здрава малка барка с добре скосена предна част и с изрисувана дъбова фигурка на орел върху носа в чест на свети Йоан. На картата маршрутът му приличаше на фиба за коса: корабът потегли на север, прекоси тесния пролив между двете морета и след това зави обратно на юг към златните находища. Билетът осигуряваше тясно кътче в трюма, но то беше толкова близо до смрадливия товар, че Муди се принуди да прекара по-голямата част от времето на палубата, приклекнал до планшира с вдигната яка, за да се предпази от пръските, и притиснал мократа кожена торба към гърдите си. Присвит с гръб към гледката, той не видя почти нищо от крайбрежието: жълтите равнини на изток, които постепенно се издигаха и преминаваха в злачни възвишения, а в далечината зад тях се синееха върховете на планините, смълчаната спокойна вода на зелените фиорди, на север плетеницата от потоци, чиито бистри води потъмняваха, щом стигнеха брега, и изравяха дълбоки канали в пясъка на запад.
След като „На добър час“ заобиколи северния ръкав и се отправи на юг, барометърът започна да пада. Ако на горкия Муди не му беше толкова зле, той сигурно щеше да се изплаши и да се предаде в ръцете на Господа, тъй като още на пристанището моряците го бяха предупредили, че крушението е бич за западния бряг на Кентърбъри и че ще стане ясно дали е късметлия още преди да стигне до златните находища и да потопи коритото си във водата. Колкото стигали до сушата, толкова се и удавяли по пътя, довериха му те с приглушен глас и ококорени очи, а собственикът на кораба капитан Карвър се бил нагледал от мястото си на мостика на отнесени от вълните клетници и целият кораб с основание можело да бъде наречен плаващо гробище.
Бурята връхлетя на крилете на свирепи ветрове. В началото се усещаше като вкус на бакър в устата, като тъпа болка, която се усилваше с потъмняването и приближаването на облаците, и накрая се отприщи със сляпата ярост на стоварен пестник. Палубата се люлееше под нозете, плющящите платна хвърляха чудати сенки, трепкащи като размахани камшици, моряците се мъчеха да задържат курса на кораба, без да скриват животинския си страх, с една дума, беше истински кошмар и докато платноходът напредваше към богатия на злато бряг, Муди не можеше да се отърве от също толкова кошмарната мисъл, че „На добър час“ е предизвикал с нещо адската буря.
Уолтър Муди не беше суеверен и се надсмиваше на чуждите суеверия, а и трудно се оставяше привидното да го заблуди, макар да отделяше голямо внимание на своя външен вид. Това обаче се дължеше не толкова на ума, колкото на опита му, който до заминаването за Нова Зеландия едва ли можеше да бъде наречен богат и разнообразен. В досегашното си битие младият мъж беше срещал само онова съмнение, което е пресметнато и не представлява опасност. Познаваше подозрението, цинизма, вероятността, но не и страховития разпад, който те сполита, когато изгубиш вяра в способността си да се уповаваш, нито пък ужасяващата паника, която настъпва след този разпад, още по-малко смазващата бездна, която идва накрая. Съвсем доскоро Муди беше живял в щастливо неведение за тези видове съмнения. Въображението му нямаше естествена склонност към нереалното и той рядко се отдаваше на размисли без конкретна практическа цел. В идеята за смъртта съзираше единствено известно интелектуално очарование, сух блясък и тъй като не беше религиозен, не вярваше и в духове.
Читать дальше
