Някой, най-вероятно Уелс, явно се беше опитал да изгори документа, но беше затворил вратичката, преди хартията да пламне, тя беше пообгоряла по краищата и беше паднала между пречките на скарата почти невредима, само съвсем леко потъмняла. Девлин я извади и издуха пепелта. Написаното още се четеше ясно.
На днешния ден, 11 октомври 1865 година, господин Емъри Стейнс, родом от Нов Южен Уелс, се разпорежда да бъде изплатена сумата от две хиляди лири на госпожица Анна Уедърел, родом от Нов Южен Уелс. Свидетел: долуподписаният Кросби Уелс.
До името на Уелс се мъдреше разкривен подпис, ала мястото след името на другия мъж беше празно. Девлин вдигна вежди. Документът беше невалиден, тъй като свидетелят се беше подписал преди дарителя, а дарителят пък изобщо не се беше подписал.
Свещеникът не беше забравил името Анна Уедърел, това беше блудницата, която бяха докарали в несвяст в затвора предишната нощ. Той застина за миг, смръщил чело, после внезапно сгъна листа на две и го пъхна между копчетата на ризата в пазвата си. След това се зае да пали огън. Лекарят се върна — беше излязъл да нахрани конете — и двамата седнаха да изпият по чаша чай, като току поглеждаха през прозореца към реката и обвитата от облаци планина. Навън конете мърдаха муцуни в торбите с овес и от време на време потропваха да прогонят мухите, а одеялото, метнато върху тялото на Уелс отзад на талигата, се покри със сребристи капчици дъжд.
Кауъл Девлин напразно се мъчеше да намери оправдание за импулсивното си решение да скрие от доктор Гилис акта за дарение. Навярно, разсъждаваше той, му беше повлияла притихналата обстановка в дома на покойника и в този смисъл действието му можеше да се тълкува като проява на уважение. Или пък името Анна Уедърел — която се беше опитала да се самоубие и беше намерена в безсъзнание на улицата — беше разпалило любопитството му и скриването на документа беше плод на неосъзнатото му желание да я защити. Докато пиеше чая, свещеникът продължаваше да размишлява защо го е направил. Не каза нищо на лекаря, той също мълчеше. След като се подкрепиха, измиха чашите, зариха огъня, затвориха вратата и се покатериха на талигата, за да закарат скръбния си товар в лагера в Хокитика, където щеше да бъде извършен оглед на трупа.
Нежеланието да намери конкретно обяснение за своето съмнително деяние и склонността вместо това да забулва в мечтателна неяснота подбудите си, като цяло се вписваха напълно в характера на капелана. Типично за него беше и това, че той не се почувства длъжен да признае стореното нито тогава, нито през следващия половин месец, чак вечерта на двайсет и седми януари, четиринайсет дни по-късно, показа на друг прибрания документ. Девлин се смяташе за порядъчен човек и въпреки фактите, сочещи друго, представата му за самия него оставаше непоклатима. Усъмнеше ли се, че е постъпил лошо, свещеникът просто отхвърляше спомена и насочваше мислите си към друго. През целия път до Хокитика той придържаше с длан документа под ризата си и само веднъж наруши мълчанието, за да отбележи колко са големи вълните, щом стигнаха до разпенения прибой на брега. Лекарят пък изобщо не си отвори устата. Наистина, след като се върнаха в лагера и внесоха тялото на Кросби Уелс, Девлин с нежелание се беше замислил дали да не покаже документа на тъмничаря Шепард, но нова суматоха отвлече вниманието му и тази възможност беше пропусната. Оказа се, че Анна Уедърел идва на себе си.
Очите ѝ трепкаха под клепачите, езикът ѝ шаваше в устата, чу се тих стон. Като че ли треската беше отминала, по челото и носа ѝ бяха избили капчици пот, оранжевата коприна на роклята беше потъмняла по яката и под мишниците. Капеланът коленичи пред нея. Стисна ръцете ѝ — нежни и ледени — и извика на жената на Шепард да донесе вода.
Когато най-сетне момичето се пробуди, все едно се завръщаше от смъртта. Главата му се отпусна назад, очите му се ококориха, от дробовете се разнесе хъхрене. Като че ли осъзнаваше къде се намира, ала въздействието на опиума го беше омаломощило и то очевидно нямаше сили дори да изрази изненадата си. Немощно издърпа ръката си и Девлин я пусна. Свещеникът забеляза, че момичето веднага посяга към корсета, сякаш е било пронизано и сега се опитва да запуши раната с длан. Той прошепна няколко думи, но уличницата не отговори, затвори очи и май отново се унесе. В другия край на помещението избухна спор между неколцина затворници и капеланът беше привикан да го разреши тази задача и други, свързани с поста му, погълнаха вниманието му чак до вечерта.
Читать дальше
