Веднага след като слезе на сушата, той се яви в полицейския лагер, където тъмничарят Джордж Шепард му намери работа, без да губи време. Официално Девлин щял да заеме длъжността си след построяването на новия затвор на Гледка, но междувременно свещеникът можел да помага за ежедневните дела във временния затворнически лагер, където към този момент се намирали две жени и деветнайсет мъже. Капеланът трябвало да им внуши богобоязливост и да набие в разпътните им сърца нужното уважение към желязната ръка на закона. (Девлин бързо установи, че с Шепард се различават кардинално в педагогическия си подход.) След като обиколи лагера и обсипа с похвали уредбата му, свещеникът попита дали може да нощува в сградата на затвора, да спи сред клетниците и да споделя хляба им. Тъмничарят прие това предложение неласкаво. Не го отхвърли направо, но замълча, облиза устни с бледия си сух език и отвърна, че ще е по-добре Девлин да се настани в някоя от многобройните странноприемници в Хокитика. Предупреди го, че ирландският му акцент може да предизвика прояви на крайности от страна на англичаните и надежди за католическо съчувствие у сънародниците му, и накрая го посъветва да внимава много в подбора на събеседниците и още повече в подбора на думите си. След това изявление приветства Девлин с добре дошъл в Хокитика и веднага му пожела приятен ден.
Кауъл Девлин обаче не разполагаше с достатъчно средства за няколкомесечен престой в странноприемница, а и нямаше навика да скланя глава пред чуждите прокоби за прояви на шовинистични пристрастия. Затова не последва съвета на Шепард, нито пък се съобрази с предупрежденията му. Купи обикновена златотърсаческа палатка, разпъна я на петдесетина метра от брега на Хокитика и напълни страничните джобове с камъни. След това се върна на „Гуляйджийска“, поръча си халба бира в най-оживената пивница, която успя да намери, и започна да се представя на околните, без да подбира дали са англичани, или ирландци.
Девлин беше от хората, за които обикновено се казва, че сами са се издигнали, но тъй като това определение рядко се използва по адрес на свещенослужители, би следвало да поясним употребата му тук. Във всеки миг от настоящето той пребиваваше в неизменно мечтателно състояние и си представяше умиротворената личност, в която беше твърдо решен да се превърне някой ден. И богословието му следваше този модел: Девлин беше изпълнен с упование вярващ и на множеството си ученици описваше утопично бъдеще, непознаващо лишенията. В проповедите си лесно смесваше езика на поличбите с езика на мечтите, тъй като в ума му нямаше противоречие между действителността, която предпочиташе да си представя, и действителността, която всъщност виждаше около себе си. При друг нрав подобна склонност би могла да бъде определена като амбициозност, но представата на свещеника за самия него беше непробиваема, дори митична, а той отдавна беше решил, че не е амбициозен човек. Както може да се очаква, често проявяваше изблици на умишлено невежество и подминаваше по-жестоките истини за човешката природа, като предпочиташе тези, които могат да бъдат романтично разкрасени чрез приумиците на въображението. В това отношение беше истински майстор. Беше отличен разказвач и точно това го правеше добър свещеник. Вярата му, подобна на представата му за самия него, беше непокътната и непоклатима, едва ли не пророческа в силата си и тези качества, както вече беше отбелязал Балфор, му придаваха малко самодоволен вид.
В единайсет вечерта на четиринайсети януари — вечерта, в която Алистър Лодърбак пристигна в Хокитика — Кауъл Девлин седеше с кръстосани крака на пода в затвора и разговаряше с паството си за свети Павел. По залез беше заваляло и свещеникът беше решил да остане до късно с надеждата, че пороят ще спре — той беше отскоро в Хокитика и все още не познаваше магарешкия инат на времето по западното крайбрежие. Тъмничарят работеше в кабинета си, съпругата му си беше легнала. Повечето затворници бяха будни. Бяха изслушали проповедта възпитано и с неподправен интерес и сега, подтиквани от капелана, споделяха своите възгледи и философии по въпроса.
Девлин тъкмо се чудеше дали не е време да си тръгне, колкото и да не му се излизаше в дъжда, когато от двора се чу вик и на вратата се потропа. Шумът накара тъмничаря да изскочи от кабинета си с бяла шапчица на главата и с пушка в ръка — комично съчетание, което обаче не будеше смях. Свещеникът също се надигна и го последва към вратата. Двамата надникнаха навън и в бледата светлина на фенера на тъмничаря видяха дежурния пристав Елис Дрейк. Той носеше на ръце някаква жена.
Читать дальше
