— „Достойнство“ мина ли вече оттук? — попита Лодърбак. — Очакваше го миналата седмица, ако се не лъжа.
Ушите на Балфор бучаха. Трябваше да му каже за изчезването на сандъка в мига, в който двамата бяха останали сами. Глупак, крещеше той наум, глупак! Но не можеше ли просто да признае истината? Никой не беше виновен, че сандъкът е изчезнал, беше станало случайно, най-вероятно документите се бяха объркали и рано или късно все щеше да изскочи отнякъде, може би малко поочукан, но иначе непокътнат. Лодърбак щеше да прояви разбиране. Ако Балфор поднесеше изповедта си искрено и кротко, ако признаеше вината си…
В този миг гърлото му изведнъж се сви. Не можеше да няма връзка между сандъка от досегашната история — този, който е бил пълен с рокли и в продължение на година всеки месец е прекосявал Тасманово море — и изчезналия от вълнолома на Хокитика сандък с вещите на политика, сред които и фалшивия договор. Със сигурност трябваше да има връзка, тъй като до този момент Балфор не беше губил толкова години нито една пратка — било то заради погрешно натоварване или пък поради кражба! Сърцето му заби учестено. Франсис Карвър вече беше изнудвал Лодърбак веднъж, нищо чудно да пробваше същия номер отново! Може би именно той беше откраднал сандъка! Карвър познаваше чудесно пристанището на Хокитика…
Лодърбак оглеждаше масата в търсене на някакво мезе и не беше забелязал промяната в поведението на приятеля си, който претегляше новата хипотеза в ума си.
— Пристигна ли вече „Достойнство“? — повтори той спокойно.
— Не — отвърна Балфор.
— Още го няма? — Лодърбак откри едно залоено лукче в чинията на Джок Смит и го пъхна в устата си. — Значи съм изпреварил собствения си кораб, и то на кон! Не го очаквах! Надявам се да не е станало нещо.
Доброто му настроение се беше върнало, въодушевлението го беше главозамаяло. Обещанието за отмъщение е такъв тоник за духа!
— Не, всичко е наред.
— И още пътува насам, така ли?
Превозвачът се поколеба частица от секундата, после кимна.
— Да, още пътува насам.
— На запад от Дънидин, нали? Или заобикаля нагоре през протока?
Балфор плувна в пот. Взираше се в дъвчещите му челюсти и се чудеше какво да отговори. Накрая избра по-дългия маршрут.
— През протока.
— Е, добре — рече Лодърбак, докато преглъщаше. — Случват се такива работи. Няма как да бъдат избегнати. Но ме извести в мига, в който пристигне.
— Естествено, да, да.
— Нямам търпение да се захвана с тази работа. — Политикът се поколеба и добави: — И още нещо, Том. Надявам се, разбираш, че всичко, което ти казах…
— Най-строга тайна — избоботи Балфор. — Думичка няма да обеля.
— Кампанията вече…
— Недей — поклати глава превозвачът, — няма нужда. Гроб съм.
— Така те искам. — Лодърбак избута стола назад и се плесна по коленете. — О, горкият Джок и горкият Огъстъс! Постъпих ужасно грубо с тях.
— Да, горкият Джок и горкият Огъстъс — повтори Балфор, като му даде знак, че не го задържа, ала Лодърбак вече посягаше към палтото си, свирукайки си през зъби.
Сърцето на Томас Балфор туптеше учестено. Той не беше свикнал с кошмарния натиск, който се появява след лъжа, когато на излъгалия му става ясно, че вече е завинаги обвързан с изреченото, че трябва да продължи да лъже, да трупа още и още по-дребни неистини върху първата и е обречен самотно да обмисля сторената грешка. Сега Балфор беше длъжен да влачи лъжата си като окови, докато не намереше липсващия сандък. Налагаше се да го направи бързо, и то без Лодърбак да разбере, без неговата помощ.
— Ако ме питаш мен, по-добре сега се захвани с политиката — каза превозвачът. — Иди да се здрависваш с хората по улиците. Похвърляй зарове. Поиграй на кегли. Мини през вариетето. Остави всичко това.
— А ти?
— Аз ще сляза на пристана да поразпитам малко. Да видя какво е намислил Карвър, къде е в момента.
Тревожна сянка помрачи лицето на Лодърбак.
— Нали е заминал за Кантон? Въртял търговия с чай, така каза.
— Но трябва да сме сигурни — отвърна Балфор. — Трябва да сме готови.
Мислеше си за липсващия сандък и възможността Франсис Карвър да го е откраднал. (Но защо Франсис Карвър ще реши да си отмъщава за втори път на Алистър Лодърбак, след като първото изнудване беше минало тъй гладко?)
— Без да бие на очи! — обади се политикът. — Ако ще разпитваш, разпитвай, без да бие на очи.
— Не се безпокой, по пристанището ме знаят, знаят и че често използвам за товари „На добър час“. По-добре да отида аз, а не ти.
Читать дальше
