— Имаше ли документи за моряк?
— Да. Настоя да уволня Раксуърти. Беше измислил всичко: как ще разкарам Раксуърти още същата вечер, как ще разваля договора с екипажа и ще му прехвърля собствеността върху кораба без никакви обвързаности и условности. Да му имам наглостта! Изсмях се. Отказах му. Той обаче вдигна проклетата свирка към устата си, все едно ще извика капитана на пристанището.
— Поиска ли да видиш златото в сандъка? — попита Балфор. — Сигурен ли си, че не е блъфирал?
— Разбира се, че поисках да го видя! Сторих всичко, за което се сетих. Той обаче се беше подготвил внимателно, не може да се отрече. В сандъка наистина имаше пет рокли, последен писък на модата, съгласно изфабрикуваната му история, че уж ги пращам за поправка в Мелбърн. Но чуй по-нататък! Златото беше не просто пъхнато отдолу под тях, беше зашито в подплатата им. Навярно от самата Лидия, тя е сръчна с иглата. Изобщо не си личеше, докато не ги вдигнеш и не усетиш колко са тежки. Митничарят едва ли би си направил труда да ги вади и разгъва, освен ако някой не му подскаже. Ако отвориш сандъка и поразровиш набързо роклите, всичко изглежда наред, само дрехи. Да, планът беше много добре измислен.
— Поспри се малко да си събера ума — помоли Балфор. — Той те е заплашил, че ако корабът отплава по график…
— Карвър уж случайно ще се натъкне на сандъка в трюма, все едно за първи път го вижда. Ще отиде уж бесен при Раксуърти. Вътре са роклите на жена му, а на документите пише моето име! Ще поиска да ме изправи пред съда за кражба, прелюбодейство, нарушаване на митническия режим и всичко останало. „На добър час“ изобщо нямаше да напусне залива, щеше да поеме обратно към брега още преди да е заобиколил носа. Щяха да ме изведат от вкъщи окован с вериги.
— Но ако това се беше случило, ако наистина те бяха задържали, можеше да прехвърлиш цялата вина върху Лидия Уелс. И нея щяха да я тикнат в затвора…
— О, да, със сигурност — прекъсна го политикът. — Само че аз нямах намерение да рискувам свободата си само заради радостта да видя как и тя си получава заслуженото! Ако тази проклета история беше стигнала до съд, двамата щяха да се съюзят срещу мен и това щеше да ѝ донесе съчувствието на много хора — задето най-сетне е избрала правия път, задето се покайва и застава до законния си съпруг и тем подобни глупости.
— Ако той наистина е законният ѝ съпруг — изтъкна Балфор. — Сега изглежда, че Кросби Уелс…
— Да, да — извика подразнено Лодърбак. — Но тогава нямаше откъде да го знам, нали? Не ми казвай какво и как е трябвало да направя. Не понасям такива поучения. Каквото било — било.
Превозвачът се облегна на стола.
— Умът ми не го побира!
— Той ме изигра. — Лодърбак разпери унило ръце. — И му приписах кораба.
Балфор помисли малко и после попита:
— А Раксуърти къде е бил онази вечер?
— В проклетия игрален дом. Забавлявал се е прекрасно несъмнено, а Лидия Уелс му е гукала на ушенцето и е подухвала заровете му за късмет.
— И той ли е участвал в схемата?
— Съмнявам се — поклати глава политикът. — Онази вечер беше официално в отпуск, имаше някакво събитие, някакъв празник на флотата. А и след това не усетих нищо необичайно.
— И какво прави сега?
— Раксуърти ли? Капитан е на проклетия „Духът на Темза“ и умира от скука. Не понася параходи и ми е бесен.
— Знае ли?
Лодърбак избухна.
— Аз съм обществена личност, по дяволите! Ако някой узнае, веднага ще се разчуе. Ще се озова на дъното за нула време. Знае ли? Разбира се, че не знае!
Балфор виждаше, че политикът изведнъж се е ядосал на собствената си история. Разказът беше пробудил срама му, че е бил изигран като глупак.
— Но продажбата на кораба — рече след малко превозвачът — няма как да се скрие, излязла е във вестника.
Лодърбак изруга.
— О, да. Според вестника съм бил продал проклетия кораб за съвсем прилична сума, платена в чисто злато. От което, разбира се, не съм видял и пени. Златото остана в проклетия сандък и на другия ден „На добър час“ отплава, а сандъкът е бил прибран в Мелбърн, както всеки месец през изминалата година. И после изчезна, разбира се. Нищо не можех да направя, без адът да се изсипе на главата ми. Един господ знае къде е сега златото. А и корабът е вече негов.
Политикът гневно си играеше със солницата.
— И на каква стойност беше златото в сандъка, така, на око?
— Не съм оценител — отвърна Лодърбак, — но ако се съди по тежестта на роклите, бих казал, че е на стойност поне две хиляди.
Читать дальше
