— Да, по-добре е — кимна Лодърбак. — Хубаво, върви тогава.
Като заможен човек беше свикнал да възлага подобни задачи. За него беше съвсем естествено превозвачът да отдели съботата си, за да се погрижи за нечии дела. Изобщо не се запита дали Балфор не рискува собствената си репутация, като се замесва в история за прелюбодейство, изнудване, убийство и отмъщение, нито пък се замисли как би могъл да му се отплати. Изпитваше единствено облекчение. Сякаш беше възстановен някакъв невидим ред, онзи ред, благодарение на който получаваше сварените си яйца всяка сутрин, а после подносът от закуската изчезваше. Той пооправи възела на вратовръзката си и стана от масата като чисто нов човек.
— И стой далече от Лидия Уелс — обади се Балфор. — След като тя…
— Разбира се, разбира се, разбира се — закима Лодърбак. Взе ръкавиците с лявата ръка и протегна дясната към него. — Ще му дадем да се разбере на този негодник, нали?
В този миг превозвачът изведнъж си даде сметка, че политикът много добре знае каква е блесната, с която Франсис Карвър го държи. Не можеше да обясни как е стигнал до това внезапно прозрение, просто изведнъж беше сигурен.
— Да — отвърна той, стиснал здраво десницата му. — Ще му дадем да се разбере.
В която Кауъл Девлин оставя лошо първо впечатление, Теру Тафарей предлага сведения срещу заплащане, Чарли Фрост проявява недоверие и научаваме за престъплението, за което Франсис Карвър е бил осъден преди години.
Когато един неспокоен дух е принуден да се залови за работа под чуждо давление, за да разреши някаква загадка, в началото той впряга сили почтено и с готовност. Само че у Томас Балфор усърдието гаснеше бързо, ако задачата не беше рожба на собствените му замисли. Въображението му отстъпваше място на нетърпението, а оптимизмът се заменяше от разточително нехайство. Той прегръщаше пламенно дадена идея и после веднага я отхвърляше само защото тя вече не представляваше новост за него, мяташе се във всички посоки едновременно. Това беше белег не толкова на непостоянство, колкото на нрав, привикнал на най-неподправения ентусиазъм, заради което не би приел никакви негови заместители, ала въпреки това си оставаше пречка пред отбелязването на напредък.
Балфор вече се канеше да стане и да си тръгне от „Палас“, когато изведнъж му мина през ума, че ще е срамота да остави половин каничка хубаво вино. Напълни чашата и след като я вдигна към устните си, забеляза над ръба ѝ, че свещеникът на съседната маса е затворил брошурата и се взира напрегнато в него със скръстени на гърдите ръце.
Превозвачът побърза да остави чашата като хлапак, хванат да краде.
— Отче — измърмори той.
(Като се замислеше, всъщност беше доста рано за пиене.)
— Добро утро — отвърна свещеникът.
От акцента му Балфор веднага се досети, че онзи е ирландец, успокои се и си позволи да престъпи повелите на доброто християнско възпитание. Вдигна чашата отново и отпи голяма глътка.
— Приятелят ви е късметлия — отбеляза свещеникът.
Самият той определено не беше късметлия, лицето му беше застинало в момчешка физиономия с увиснала долна устна, зъбите му бяха ситни като закърнели зърна на кочан кукуруз. Човек веднага си го представяше с къси панталонки и гамаши, в едната ръка хванал филия с мас, а в другата — вързоп с книги, пристегнати със стария колан на баща му, които при вървене се удрят в крака му. Само че той беше на трийсетина, ако не и на четирийсет години.
Балфор присви очи.
— Не помня да сме говорили на вас.
Онзи наклони глава на една страна, сякаш признаваше правотата му.
— Да, така е. Надявам се, че не ви е чул никой друг.
— Какво точно ще рече това?
— Че човек не бива да злорадства, щом чуе лоши вести. Още по-малко ако е Божи служител.
— Лоши вести ли? Нали казахте, че е късметлия?
— Късметлия е, задето може да разчита на вас — отвърна свещеникът и Балфор се изчерви.
— Дано да си давате сметка — рече той ядосано, — че не всяка подслушана тайна се брои за изповед.
— Съвсем прав сте да прокарвате това разграничение — каза все тъй миролюбиво свещеникът. — Но не съм ви подслушал умишлено.
— Умишлено? Кой може да каже кое е умишлено и кое — не?
— Просто говорехте на висок глас.
— Какъв е вашият умисъл, това ви питам.
— По отношение на моя умисъл, боя се, че трябва да се доверите на думата или на одеждите ми, ако тя не е достатъчна.
— И за какво по-точно следва да се доверя на думата и на одеждите ви?
Читать дальше
